yuriiii1957
Trust мъж - 52 години, ВРАЦА, България
- Приятели |
- Книга за гости
- | Снимки
- | Блог
- | Брандове
- | Групи
- | Видео
- | Музика
- | Shout-и
- | Приложения
Блог 22
-
Искам да съм слънцето
Искам да съм слънцето
докоснало те с топлите лъчи,
да бъда вятъра,
разрошил твоите коси...
Да бъда пълноводната река,
преляла от любов в твоята душа!
Да бъда жажда, глад и сладост,
усмивката на твоята уста.
Копнеж и болка всеки идващ ден,
да те обичам, и да си до мен!
Да бъда рана,
за да усещаш, че си жив.
От теб да съм желана,
във този свят красив!
Да се отпусна в твоите ръце,
и пулсът да забие във едно сърце.
Да бъда аромат на пролетни цветя,
да бъда твоя бриз от морската вода,
да бъда цветна като есента,
със блясъка на зимата в снега!
Да бъда крепост, светлина,
и пойна птица, намерила уют и топлина,
във твоята прегръдка,
почувствала се истинска жена! -
И тази нощ си пак далечен
И тази нощ си пак далечен,
замислен, тъжен и мълчиш.
В очите ти чета тъга, и порив вечен,
и болката усещам, в себе си таиш.
Защо не ми разкажеш, аз съм твоя...
Когато тъжен си, боли!
И искам болката да ти отнема,
ти само тихичко ми промълви!
Ръката си до твоята допирам,
потрепвам в нежност да я подържа!
Да влея силата, която имам,
да те изпълня с моята любов, а твоята да задържа!
Готова съм трохите да събирам,
не е ли тъжно, унизително това?
Дори с трохите чувствам се щастлива,
да мога само, ръката ти да подържа! -
Обичам те !!
Обичам те !!
Лесно е, когато искаш да можеш и много трудно, когато съзнаеш, че възможностите ти стигат до един определен момент. От там следва разруха. Разрухата на всичко, което някога е било и може да бъде познато. Същата тази, където някога си бил сътворен в мрака и светлината. Там, където не е имало нищо друго, освен липса на живот - ти си го сътворил. Разрухата на Вселената се е превърнала в нетипична подреденост на един човешки живот - твоят. Някога живеех в тъмна и студена кула, без да имам светлината на лъчите излизащи от твоите очи. Някога, съвсем наскоро исках да се променя, да изчезна от собствената си разруха и част от обществото в себе си да сътворя. Някога, но не отдавна ти се появи в живота ми. Когато смисъла беше в тъгата, изказана по неприличен начин. Обиждайки себе си и другите, правех нереално впечатление, но ти най-добре позна, онова наранено дете, което буйстваше в мен и може би го укроти.
Някога, когато в кулата имаше само мрак и пустота, всичко имаше различен смисъл. Смисълът АЗ и никой друг. Сега си ТИ и НИЕ. ТИ, защото определяш климата в мен, дори понякога неосъзнато. ТИ, когато създавам сама тъмнината в себе си, се появяваш и разбиваш мрака. ТИ, когато всичко останало нямам смисъл, защото ТИ си смисъла за мен. НИЕ, сме когато зимата е в нас и оставяме сърцата си без глас. НИЕ, сме когато аз и ти сътворим новата Вселена. НИЕ сме когато тихо гушнеш се в мен и дълбоко поемеш си въздух. Ще усещам как поемаш глътка живот дълго време, както някога поемах аз. Тихо ще нашепваш думите си, ти Любов. Думи сътворили в мен радостта и тъгата. Думи даващи ми светлина и разбиващи в мен тъмнината.
Някога преди, но не сега милостта не беше мой приятел. Музиката умираше в сърцето ми, а всеки неин тон оставяше кървав белег в сърцето ми. Слушах мелодии навяващи ми спомени горящи с всеки тон. Нежния стон да гласа засядаше в мислите ми. Не исках да танцувам, защото земята разтварях под краката си. Някога, когато всичко беше тъмнина ТИ сътвори музиката в очите ми и стана част от мислите.
Тогава, когато всичко свърши, аз бях болка. Аз бях себе си в болката, но не бях истинското ми аз. Тъжното аз, което самичко си страда, защото обича да страда. Аз, което обича всичко в теб, без да има причина. Аз, което постоянно се доказва пред всеки друг, но не и пред самото аз.
Освободи ме от тази тъга. Освободи ме от онова предишно вече НЯКОГА. Освободи ме от собственото ми аз, за да не се самоунищожа. Не искам прошката ти, защото аз не мога да прощавам. Не искам мъката ти, защото моята си притежавам и умирам всеки път, когато в твоите очи я намирам. Не искам съжаление и знам, че никога не би го сътворила. Не искам ревност, защото тя убива.
Искам теб, просто така. Искам да обичам всеки ден, всяка част от тялото ти, по начина, който мога. Искам да не търсиш причина, защо те обичам. Няма причина да те обичам, няма обяснение да те обичам. Обичам те, защото те обичам. Ако това не стига, какво повече мога да направя. Не мога в красиви думи да го облека. Вече нямам подходящи думи. Няма смисъл нито едно изречение. Няма смисъл дори и в погледа ми, защото пред мен си само ти. Опитвам се да подредя мислите и пак се появяваш ти. ТИ - живота ми Любов. Живот и страст и цялата нова Вселена. ТИ и АЗ - времето и климата вътре в нас.
Някога никой не беше се разхождал в мен. Някога никой не можеше да ме нарече дете. Някога аз бях силната, а всички останали бяха в моите нозе. Сега аз съм в твоите. И целия свят ще срина в краката ти, ако нещо те застраши. И бури ще създам и мечти заради теб ще руша. За да мога в твоите очи нови наши да сътворя. Ще се доказвам, че мога по своята пътечка да си вървя, но редом до теб за ръка.
Искам някога да съм казала последното сбогом, с което рушах светове. Искам повече сбогом да няма и това да не е последната измама. Да заспивам гушнала се в теб и да топя дневния сътворен от чуждите лед.
Имам много желания, но само една мечта. Искам ти да си наркотика, който ме прави най-щастлива на света. Искам ти да ме вкараш в делириум и с мен да сътвориш светлина. Искам да съм слънцето, за да може никога да не ми избягаш. Искам с всеки лъч да огрея очите ти и те никога да не мислят за после или преди. Защото, мило, няма после, нито преди. Сега сме само аз и ти.
Ела и бъди близо до усмивките ми, ела тихичко при мен и силно ме гушни. Ела, сърцето в мен бъди.
Обичам те, когато теб те няма и всичко ми изглежда измама. Обичам те, когато си до мен. Обичам и погледа ти лекичко смутен. Обичам присъствието ти в мен. Обичам мислите си за теб. Обичам да съм теб.
Обичам те! -
Сбъднато
Тялото ми помни
твойта топлина,
две очи и устни,
шепнещи в нощта.
Помни и ръцете
с нежна доброта.
Помни раменете,
трепващи в страстта,
и бедра, които
меко ме притискат,
тръпнещи от порив
своето да искат.
И дори небето
угасна - да не пречи
на това, което
случваше се вече.
Болката зад нас е.
Общи са ни дните.
Сбъднаха се вече
копнежите, мечтите. -
Рай
Сред черната пустош
на изпепелената гора
щастлив съм, че те имам,
че съдбата ни събра.
От твоя смях щастлив съм,
от твоя слънчев подлед,
от сладките целувки,
ухаещи на пролет,
от думите ти нежни,
изречени с любов -
вечно да ги чувам,
на всичко съм готов.
Ако сме двама в ада
дали ще разберем
или че рай това е
със теб ще се кълнем.
Раят е където
се намираш ти.
Защо ми е небето?
Защо са ми мечти?
Ти си ми реалност.
Ти си ми една.
Ти си нежна ласка,
ти си топлина.
Обичам те такава,
каквато си сега.
Недей да се променяш,
ти слънчева жена.
Обичай ме, мисли ме,
изгаряй като мен
в любовен пламък двама
да бъдем всеки ден.
И никой да не може
интрига да посее
в добрия огън злото
зад нас да си изтлее. -
Каква съдба
Давид Овадия
Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.
Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...
И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.
Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?
Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.
Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?
Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,
ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,
внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ... -
Закъсняла любов
Обичам те, любима моя!
С това започвам своето писмо! Чаках те цял живот и сега, без свян, искам да започвам всеки ден с думите „Обичам те, мила моя!” Години сме живели заблудени с други хора. Имали сме семейства и живот един без друг! Години, дълги години, сме били далеч един от друг! Дълг. Деца. Брак. Не съм знаел, че съществуваш! Не си знаела, че съществувам! Освен в онзи миг на самота, когато си заспивала вечер с гръб към твоя съпруг, а аз с гръб към моята съпруга! Мигът на самота, когато сме премисляли дните си и сме правили равносметка: „Пълноценно ли живях?”. Мигът на самота, когато сме се питали: „Съществува ли любовта?” Мечтаех за теб преди да те срещна!
Мислила ли си за щастието? Мислила ли си за залеза, който ще гледаме заедно, изпълнили житейските си задължения!? За онзи трепет, неизпитван от години, който младите считат единствено за своя привилегия! Не, не, любовта няма възраст! Обещавам на теб и на себе си - ще престъпя укорите, така, както младите престъпват бащините заръки. Ще устоя на присмеха, така, както младите устояват на забраните! Ще се боря, за да бъда с теб и ти с мен, ще се боря да бъдем щастливи заедно!Обичам те! -
Когато няма да ме има
Най чудната поема на сърцето,
я изкопирах във душата, да остане,
когато прах ще съм, или пустиня,
когато просто няма да ме има...
И ще летя над острови и океани
развързал от безпосочия крилете.
Ще милвам с вятъра душата ти
за да прогоня сълзите в очите.
Да може радост в теб да има,
и слънчева от обич нежна
да се разцъфне пролет посред зима.
Да срещнеш пак любов красива.
Защото те обичам не за друго,
и не защото ми показа Рая,
и аз видях, че много малко
му трябва на човека за накрая.
Че стъпките отекват в ехо
на миг единствен на сърцето,
сълза е любовта, която
покапва със росата в цветето.
Дали защото ме докосна с трепет
на необятното летене на мечтите?!
Самият аз не знам защо... защото
си моята поема на сърцето. -
Аз искам да ти кажа ...
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?
Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?
По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!
Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?
Дамян Дамянов -
Ти си
Ти - ще си останеш ли само мечта?
Защо трябваше да те чуя и видя?
В душата ми остави малко тъга,
тъга по теб - сладко-горчива!
Ти-ще останеш ли само мечта?
мъничка фея, позната от детството,
приказен сън, в който летя,
където всичко е така необяснимо за ума
и така утринно ясно за сърцето!
Ех - ако мечтите само можеха
плът да добиват!
Ако очите ми бяха езеро,
в тях свободно да плуваш!
И не разбрах тази красота,
как така сърцето ми можеш,
така да вълнуваш?
Ще си останеш ли само мечта?
Ако не си за мен - живей, съществувай,
аз ще знам - че те има - звезда
във небето ще светиш, любима!
Само радост-усмивка да имаш,
светла надежда и път,
и вяра в сърцето - твърда и несломима
да имаш... да имаш любов!
Блог тагове
Няма използвани тагове
