rumikirova

Нещо се влачи

НЕЩО СЕ ВЛАЧИ
Теди Москов

Чергата вкъщи се е закачила на крака ми и се влачи подире ми, без да усетя. Навън разбират, че не излизам от опера или музей, както твърдя. Разбират как живея и колко струвам - колкото евтино килимче! Не мога да претендирам за професор или богаташ! По тях висят верижки и момичета. По мен - черга!

Когато тръгнах за чужбина, нещо пак ми се закачи и... не беше черга! Беше България! Цялата! Завлачи се след мен из Европа...

Когато се правех на джентълмен, хората поглеждаха зад гърба ми и се усмихваха. Когато се мъчех да приличам на “световен” режисьор, България зад мен се подхилкваше. Все исках да се отърва от нея, но когато веднъж я забравих в метрото, хукнах да я гоня като дисага, като багаж , в който съм си оставил дрехите, като герой на Алеко... Нали, където и да ме сварваше нощта, лягах в нея като в спален чувал и се топлех?!

И по хотелите също се завивах с нея. Една сутрин, докато закусвах в скъп хотел, камериерката ми беше оправила леглото, сменила завивките и... България изчезна! Отдъхнах си. После уплашен открих, че започвам да говоря с ЧУЖДИЦИ. Не можех да си го “експликирам” - обясня, де! “Сугестирам” ли се... внушавам ли си?! Ау, забравих какво значи кьопоолу! “Локализирах” се в един бар, “инвестирах” в едно кафе и започнах да си я търся Българийката! Като костенурка без черупка, като таралеж без бодли - беззащитен, неясен като вид - нещо голо и хлъзгаво.

Бездомник се беше увил с “родината” в един подлез. Оказа се румънец и не ми я даде без бой. Пак си я окачих на крака и тъкмо тръгнах с патриотична стъпка, когато чух бучене зад гърба си. Неестествено чиста чистачка чистеше страната ми с прахосмукачка. Не така! Издърпах си я , метнах я на един клон и я почнах с тупалката. Моя страна, моя България - тупам те тука в центъра на Европа! Прахоляк се вдига. Сбират се хора. Оправдавам се:

- Това не е прахоляк, това е История, от която вие сте лишени! Нямаш ли прах, нямаш минало! - пъча се. - Вижте ни нас, Балканджи-Йовите! “Море Европо, глава си давам, нрави не сменям - вашата мама!”

Забелязвам, че прахта им допада. Започват да я смъркат и да изпадат в унес. Дрогират се и ме питат всичко ли у нас е прашно. Те тъгуват по прахта, изчистили са си я и са се лишили от биография. Лъскав скрин не може да излъчва нито тайнственост, нито семейна чест! Дошлите започнаха да си събират прахоляк в торбички. Започнаха да си го носят вкъщи, да посипват пластмасовите си мебели с него, да ги обявяват за антиквариат... Цялата им модерна култура изпитваше остра необходимост от прах. Прахта обсипва само вечното, временното не я търпи.

Аз присвивам очи и се взирам в прахоляка. Прахта над страната ми плува сива из въздуха, добива обеми от миналото, сиви като СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ). Оживяват сивкави фигури, живели със заблудата, че “принцеса” не е красиво момиче с корона, а мазна филия с кайма. Видях и себе си, малък, локален “интелигент” - “присмехулник” с подобни заблуди. Той мечтаеше да бъде мене - европееца. А аз мечтаех да съм него. Изведнъж той също ме видя. В погледа му блесна разочарование. Гледахме се известно време, извърнахме се, махнахме си за сбогом и... се опряхме един на друг!

• 12 September 2009
• 0 коментара
• без оценка