Напред към Netlog

още секунди
Профилна страница на kamimircheva

kamimircheva

жена - 48 години, България
195 фенове - 22.477 Посетители

Блог / Тагове / пътепис

Покажете всички блог съобщения

Блог съобщения с таг пътепис':


  • Вратата на Богинята

    ВРАТАТА НА БОГИНЯТА
    /пътепис за едно пътуване до скалното светилище в Бузовград/
    КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА


    Взаимодействието между Човека, Живота, Вселената и Космоса си има своите закономерности. И независимо от това дали ние ги осъзнаваме или не, те съществуват.
    Няма нищо случайно, всички събития и срещи си имат причини и обяснения.
    Всеки човек се ражда с неограничени възможности да бъде творец на живота си, да го изживее щастливо и да се развива, но малцина се възползват от тези безценни дарове.
    Всеки човек сам създава ситуацията на собствения си живот и тя винаги е в резултат от усилията, постоянството и от делата му...
    Човек поражда, насърчава и допуска нещата, които се случват в живота му. И това е еднакво валидно и за хубавите и за не дотам хубавите събития.
    И щастието и гневът са навици. Всяка болка, пречка, неуспех носят послание, което засяга живота ни. Просто трябва да се научим да проумяваме и да четем посланията на Вселената, на Космоса, на природата, на хората....



    С тези си мисли пътувам днес през Долината на тракийските царе. Гледката е приказна и невероятна.

    В южната част на Казънлъшката котловина, в полите на Средна гора и съвсем близо до левият бряг на река Тунджа, само на 5 км. от гр. Казанлък е разположено едно селце. То се казва Бузовград и в него живеят 2400 души. Тук мирно и кротко си съжителстват християни и мюсюлмани.
    В селото има църква и джамия. Строежът на църквата започнал през 1928 г., но поради недостиг на средства бил завършен едва след 14 години в 1942г.
    Предполага се, че джамията е строена преди повече от 200 години, но писмени данни за това кога и как е построена липсват.
    Мюсюлманите, които живеят в селото са шиити и сунити.



    Землището на Бузовград има древна история. Територията му през далечните епохи е влизала в различни държавни образувания.
    През ІV – ІІІ в. пр. н. селището е било в територията на Одриската държава на тракийския владетел Севт ІІІ.
    По времето на Филип ІІ и Александър Македонски става част от Македонската държава.
    След това дошли келските племена и основали своя държава със столица Тиле /предполага се, че е около днешното село Тулово/. Последният келтски цар Кавар сякъл монети в Кабиле и контролирал долината на река Тунджа. Това се случило в периода от 278 г. до 218г. пр.н. е.


    После селището е включено в територията на Византийската империя.
    Находките /керамика, монети и останките от две византийски църкви/, открити в крепостта Бузово кале датират от времето на император Юстинян І, царувал от 527 г. до 565г.
    Византийският император Юстинян, роден в Тауризиум /градче, близо до днешно Скопие/ е човекът, възкликнал през декември 537 година „Соломоне, аз те надминах”. Това се случило при освещаването на Новопостроената вселенска патриаршеска катедрала „Света София” в Константинопол, която в продължение на цяло хилядолетие, до 1520 година е била най-голямата църква в света.

    През 815 година, по времето на сключения от хан Омургаг 30 годишен мирен с договор с Византия селището е в територията на България.
    В периода от 1282 до 1304 г. землището на Бузовград е било в пределите на феодалните владения на деспот Алтимир, брат на българския цар Георги І Тертер.
    След това дошло времето на новите завоеватели - турците. Историците спорят дали турският пълководец Лала Шехин превзема казанлъшката долина през 1363 г. или през 1371 г.



    Една легенда разказва, че когато турските пълчища нахлули в долината ужасеното население се скрило в крепостта „Бузово кале”. Обсадата на крепостта била дълга и продължила цели 7 месеца.
    Защитниците проявили невероятна смелост и героизъм. Комендант на крепостта бил Буз войвода. Седем месеца крепостта била непревземаема, докато турското командване не прехвърлило от Албания Али паша, който се славел с това, че успявал да превземе всяка една крепост, като открие източника й на вода и го унищожи.
    Али паша успял да плени едно дете и научил къде е изхода на тунела, чрез които защитниците на крепостта се снабдявали с вода и храна. Поставил толкова стражи там, че и пиле не можело да прехвръкне, без да бъде убито.
    Гладът и жаждата сломили хората на Буз войвода. Ден след ден силите им ставали все по-малко и тогава войводата наредил скришом през нощта хората да напуснат крепостта и да се изтеглят на юг, в Средна гора.



    Най-старото писмено сведение за селото датира от ХV в. Тогава селището се наричало Каладжъ Армаганкьой. Среща се и в други писмени източници като Текьой. Предполага се, че името означава „самотно, усамотено село”.
    Селото било заселено първоначално с тюркмени, които към края на ХV век вече си имали обособена махала. Напълно отделена от нея била турската махала, в която имало един общ харман, наречен „Беглишки харман”, но постепенно всяко семейство си изградило харман и оттам дошло името „Арман махала”, което после станало Арманкьой и означавало село на хармани.
    Постепенно името Арманкьой се трансформирало на Армаган. Под това име селото е отбелязано в турски данъчен регистър от 1676г.
    Името Армаган се запазва до 1906г., когато селото се преименува на Бузовград, на името на легендарния Буз войвода, защитникът на Бузовата крепост.



    В началото на ХVІ в. в селото се заселват и български семейства. Те построяват своите къщи покрай дерето на Селската река.
    Френският пътешественик Поайе през 1859г. отбелязва, че селото е имало 12 български къщи, 20 – турски, 40 тюркменски и 1 чифлик. Селото било бедно, малко и неугледно. Преди Освобождението се заселват преселници от чирпанския край.

    До Съединението селището е в пределите на автономната област Източна Румелия. След Освобождението тюркмените и част от турските семейства го напускат и в него постепенно се заселват български семейства от съседните села, както и бежанци от Одринско.
    През 20 години на ХХ век в Бузовград започват да работят три розоварни.



    Днес селото е тихо, спокойно, чисто и приветливо.
    Една възрастна жена любезно ни показва пътя към Мегалита. До него от покрайнините на Бузовград се стига пеша за около 40-50 минути. Пътеката е добре обозначена и лесно проходима, въпреки няколкото стръмни участъка.





    Според археолозите датировката на мегалита „Вратата на Богинята” е от 1800 – 1600 г. пр.н. е.
    Предполага се, че съоръжението е използвано и за култови ритуали, но основното му предназначение било за поддържането на календара на древните траки.





    Смята се, че то е служело за астрономически наблюдения.
    Тук, при Вратата на Богинята, слънцето три пъти в годината целува земята, като неговият лъч минава през портата, отвора на мегалита. Това се случва в дните на пролетното, лятното и есенното равноденствие.



    Предполага се, че тракийските владетели са следяли чрез своите жреци това, което се случва на Небето.
    Древните са успявали да разгадаят и прочетат знаците, които им праща Небето.Те са разглеждали света, като жив организъм, като хармонично единство, подчинено на определени закономерности.



    Според тракийския орфизъм първоначално съществува Великата Богиня – майка.
    Тя е Вселената. Тя самозачева и ражда своя първороден син, който през деня е слънце, а през нощта – огън /персонифициран като Загрей или Сабазий/.
    Великата Богиня – Майка олицетворява вечния кръговрат – на умирането и възраждането. Тя е многоименна и многолика. Въздухът обгръща Земята, но оплождащата сила при орфизма е Водата, която в същото време е и пречистваща.
    Тогава се ражда Енергията. Енергията е син на Великата Богиня – Майка. Енергията е Огън и Слънце.



    Според орфизма, Космосът става завършен, когато Първородният Син се съедини с Великата Богиня – Майка. Този безплътен акт се извършва сутрин при изгрев слънце или при залез, когато слънчевите лъчи пронизват Земята.
    Тогава се ражда Синът на Сина, който изпълнява обреда на смъртта и възраждането, който е сбор от женското и мъжкото начало и тяхното единство и разум.



    Траките считали тялото и душата за неразделни и единни. Платон пише, че траките вярвали, че: „Очите не могат да бъдат излекувани, ако не се излекува главата, нито пък главата, ако не се излекува тялото, но и тялото на свой ред не може да се излекува освен заедно с душата”.
    Траките вярвали във възраждането на душата и на тялото в същия образ.
    „Те не вярват, че умират - пише Херодот - те вярват, че мъртвите не умират, а че слизат в царството на подземния свят, там, където боговете ги канят да седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци...”



    Траките приемали земния живот, като кратък епизод в преддверието към другия, вечния живот.
    Смъртта за тях е била Врата към другия свят, в който ще преминат тялом и духом.
    Възраждането ставало чрез усъвършенстване, чиято крайна цел е обезсмъртяването.
    Орфическите мистерии са обреди, чрез които приживе се постигало обезсмъртяване на душата чрез сливането й с Бога. Пътищата за сливане с Бога били тайни и явни, царски и плебейски.

    [photo]3610833[/photo]

    Човекът достигал до Бог по тайния път, чрез обредите, които се изпълнявали от посветените.
    Древни автори твърдят, че Орфей е можел невъзможното. Когато той ударел с пръчица, увит в папирус камък, папирусът се развивал и отлитал, а камъкът оставал във въздуха, без да пада. Орфей можел да отнеме тежестта на камъка. Той можел да строи камъка със звук, които наричали соника. Този звук бил лечебен.
    Казват, че тайнствата са се извършвали на определени места, на които са изградени скални врати, където в определени дни се отваря пътя между светът на живите и светът на мъртвите. Когато вратата се отвори през нея преминават душите на мъртвите. Достъпът до вратата е кратък, след това тя трябва да бъде затворена.
    Мегалитът Вратата на Богинята гр. Бузовград от дълбока древност е считан за Врата към отвъдното. В деня на лятното слънцестоене на 21 юни край мегалита се събират много хора, които очакват слънчевия лъч да проникне в скалния отвор.

    Тайнството за отварянето и затваряне на пътя между световете се извършвало с ритуал. Едва ли някой може със сигурност да каже какъв е бил ритуалът в древността, но за един ритуал, които се практикува и днес на Вратата на Богинята, ни разказа Иванка Найденова от Бузовград.

    [photo]3837226[/photo]

    „От стари времена е запазено това. На 21 юни /лятното слънцестоене/ и 22 септември /есенното равноденствие/ хората от трите села – Бузовград, Розово и Долно Съхране се събират тук. Жените са омесили питки и носят мляко, мед, вино и вода. Избира се най-красивата питка и парченце от нея се поставя на олтара. Сипва се и от млякото, меда, виното и водата. Поръсва се с брашно. Казват, че тогава вратата се отваря. После се взема червен вълнен конец, който се опъва по права линия...Не мога да кажа защо се слага конеца, но така се е предавало...”

    [photo]3611597[/photo]

    Относно същността и предназначението на мегалита има доста спорни и различни хипотези.
    Една от тези хипотези е свързана с лечителските сили и енергии, които притежава камъка. Камъните /както и всичко във Вселена/ са съставени от енергийни полета, които на места са много плътни. Както и всяка друга материя камъните излъчват определени вибрации: положителни, отрицателни или неутрални. Радиестезисти твърдят, че енергията, която излъчва Вратата на Богинята е съизмерима по сила с тази на Храмът на Рамзес ІІ в Симбел и Пръстена от Атлантида.
    Докосвам камъка на мегалита и се опитвам да наредя известните факти и да ги свържа.
    Годината е 1257 пр.н.е. фараонът Рамзес ІІ издига храм, посветен на боговете на Слънцето – Амон Ра и Ра Хоратхи. Храмът се намира южно от Асуан, на територията на Нубия, известна днес като Абу Симбел и е издълбан в твърдите скали. Предшестван е от полегата повърхност, от която чрез поредица от стъпала се стига до храма. Стъпалата са оградени от двете страни със статуи на Рамзес ІІ и каменни фигури на ястреби. Оста на храма е проектирана така, че на 21 октомври и на 21 февруари, съответно 61 дни преди и 61 дни след зимното слънцестоене, слънчевите лъчи да проникват в светилището и да осветяват три от скулптурите /на Амон – Ра, Рамсез ІІ и Ра – Характи/, а тази на Птах, Бога на подземния свят, остава винаги на тъмно.
    Според вярванията на египтяните Ра – Богът на Слънцето и Светлината, всеки ден се издигал в небето със своята ладия и осветявал цялата земя. А вечер се спускал в подземния свят. Там водел нестихваща борба със силите на хаоса и мрака, като Ра винаги побеждавал и всяко утро се възраждал и издигал отново в небесния свод.
    Орфей, един от най-прочутите мъдреци и учители на времето си, е пребивавал известно време в Египет. Там е бил посветен в тайните знания на Египетските жреци за устройството на света и законите на Вселената. Или те са били посветени в тайнствата на Орфизма?!...
    Съществуват предположения, отхвърляни от официалната история, че тракийската цивилизация е създадена от оцелели след Потопа атлански жречески и царски фамилии, които по стечение на обстоятелствата са се заселили в нови земи. По този начин са се формирали и други такива цивилизации, като Египетската, Вавилонската, Толтекската, Шумеро-Акадската, Асирийската, цивилизацията на майте и т.н.
    В древността Балканският полуостров е наричан „Жлеза на Времето”. Смятан е за един от Седемте сакрални енергийни центрове на планетата.
    Защитниците на Теорията за торсионните полета, базирана върху допълнението на Ели Картън през 1922г. върху Теорията на относителността твърдят, че чрез торсионните вълни може да се пренесе информация със скорост много пъти по-висока от скоростта на Светлината. Твърдят, че чрез тях може да се влияе на биологичните процеси и на електронните уреди и че има хора, който чрез пряк достъп до големи торсионни образувания притежават достъп до информация. Твърдят, че торсионните полета имат памет, че преминават през всяка среда на огромни разстояния, без загуба на информация и че могат да черпят енергия от „нищото”, а сигналите им да се възприемат от миналото, настоящето и бъдещето.
    Твърдят, че торсионните полета са били известни на древните и те са ги използвали. Ако това е така, възможно ли е това да е свързано със строежа на пирамидите в Египет и с култовите съоръжения по света?!...Отговорът на този въпрос все още не е известен.
    Но известно е друго. Годината била 1860. В Долината на царете, около пирамидите в Луксор египтологът маркиз Пиер Дагрейн по време на разкопки открива древен пръстен. Наричат го „Пръстенът от Атлантида”. На него са гравирани серия о геометрични форми – пирамиди и малки и големи правоъгълници. Изработката на пръстена била датирана преди повече от 4000 години. Твърдят, че пръстенът от Атлантида създава мощен универсален щит, който дава на притежателя си тотална физическа защита, помага му да развие интуитивни и ясновидски дарби, предпазва го от всякакви разрушителни сили и енергии. Светът научил за находката на пръстена едва през 1939 г. след смъртта на Хауърд Картър, който наследява пръстена от маркиза.



    Радиестезиста Желязко Танев твърди, че Пръстена от Атлантида излъчва вълни, които влияят на вибрационната атмосфера около този, които го носи. Тези вълни създават бариера, която предпазва този, които го носи. Нещо повече смята се, че пръстенът лекува и възстановява нарушените функции на различните органи, засилва имунната система и предпазва от болести.
    Като че ли така подредените информации дават отговор на въпроса защо хората вярват, че мегалита Вратата на Богината лекува. Смята се, че енергията, която се излъчва от него има особено силно лечебно действие три дни след Еньовден.
    Има още едно поверие, според което, ако слънчевият лъч, който преминава през отвора на Вратата на Богинята на 21 юни докосне някой мъж, то докоснатият ще се сдобие с нечувана мъжка сила и потентност.



    Древните лечители са вярвали, че в и около човешкото тяло има няколко /според едни учения 7, а според други 9/ енергийни центъра – чакри. Чакрите са своеобразни „антени”, които са в постоянна връзка с Космоса и с финия свят. Когато чакрата е запушена или „замърсена” човек се разболява.
    Наричат чакрите „колелата на живота”. Енергиите на Вселената се интегрират чрез чакрите във физическото тяло на човека. Всяка чакра е психичен център, ключ, който отваря и отключва позитивна или негативна енергия, породена от човешките чувства, емоционални реакции и мисли, които на своя сметка формират индивидуалните модели на човешко поведение.
    Физическото тяло е отражение на духовното. Според древните учения душата си изгражда тяло, изгражда си „дом” в това си физическо измерение. Чакрите управляват тази физическа реалност. Те са зоните, чрез които човек опознава себе си и чрез които контактува със Космоса и Вселената. Седемте чакри отговарят на седемте цвята на дъгата и на 7-те музикални тона.



    „Каквото горе, това и долу, каквото долу, това и горе”- това е вторият принцип от Кибалион на Хермес Трисмегист, древно египтянски мислител, живял близо 6000 години преди Христа. В този принцип е скрита истината, че винаги съществува съответствие между законите и явленията от различните нива на живота.
    Факт е, че съществуват такива нива, които са извън възможностите на нашето разбиране, но когато осъзнаем и приложим закона /принципа на съответствието/ ние отключваме способностите си да надникнем зад булото на непознатото, да го усетим и приложим към различните нива на материалния, менталния и духовния свят.



    И докато днес умуваме защо са строени мегалитите и какво е тяхното предназначение, древните може би просто са знаели, че формите и предметите въздействат на живите същества по определени начини, чрез излъчваната от тях енергия.
    Енергийните центрове и тяхното въздействие са били познати още от дълбока древност. Под една или друга форма знанията за тях и каналите на тяхното въздействие са се предавали само на малка група избраници, принадлежаща предимно към жреческото и шаманското съсловие.
    Седя пред Вратата на Богинята. Пред погледа ми се разкрива долината на тракийските царе. Виждат се и водите на язовир „Копринка”, погълнал, поради човешка глупост столицата на Одрискто царство Севтополис, градът, построен от тракийският цар Севт ІІІ /330-297г.пр.н.е./
    Казват, че мегалитът е разположен така, че когато се гледа залеза през отвора той съвпада с най-високата част на централното било на Балкана – връх Триглав.



    Докосвам камъка и си мисля, дали наистина в определени периоди се отварят порталите към хиперпространството?
    И докато мисля за миналото, настоящето, бъдещето, примката на времето и паралелните реалности погледът ми е привлечен от паметната плоча на скалата. На това място на 19 март 2006г., 18 дни след смъртта на Александър Фол ритуално е разпръсната част от праха му.
    С това е изпълнено последното желание на траколога и изследовател на Вратата на Богинята.





    Само на няколко метра от Вратата на Богинята се намира Бубакая /Бащин камък/. Легендата разказва, че по време на турското робство владеещия тези земи обичал да се качва на камъка и да съзерцава именията си. И от там останало името и на местността и на камъка Бубакая, което на български означава Бащин камък.

    На около 30-40 минути път от Вратата на Богинята се стига до Мъжкия мегалит.



    Дали тези камъни са смайващи еротични природни ваяния или са дело на човешка ръка едва ли някои би могъл да каже. Но си мисля, че и в двата случая са свързани с култа към Богинята Майка и не е случайно съседството им с Вратата на Богинята.

    По пътя за Мъжкия камък се натъкнахме на камъни, които страшно много приличаха на ръчно обработени.





    Малко се знае за проучванията правени на мегалита. Знае се, че е имало експедиция, ръководена от Александър Фол, но публикувани и общодостъпни данни от проучването не успях да намеря.
    Знае се, че през 1991г. екип от учени от Новосибирската академия на науките проучвайки други свещени места в България прави замервания и на Вратата на Богинята. Публични резултати също няма оповестени.



    С мистерии и тайни е обвита Вратата на Богинята. Редом с древните, скрито пазени тайни са и съвременните. Една от тях е свързана с това какво са открили и знаели археолозите? Свързано ли е това знание с последното предсмъртно желание на проф. Фол праха му да бъде разпръснат на три места, като едното от тях е Вратата на Богинята?!...Защо нищо не се казва по въпроса кои са другите две места?



    Мисля си за историята и за историците?!...
    Историята е въпрос на гледна точка. Тя винаги се е писала от тези, които притежават парите и ресурсите. Историята никога не се е писала от някои неподкупен бедняк, търсещ истината. В повечето случаи, от древността до днес се е творяла от някой спонсориран да я напише. Да я изрече с точните думи и факти, които да интерпретира по подходящия начин за да изманипулира посланията, които носи реалността.

    [photo]3610842[/photo]

    Живеем в свят на мисловни и емоционални манипулации чрез медии, интернет и другите постижения на научно техническата революция. Манипулации и внушения, които се осъществяват за секунди върху големи групи хора.
    Свят, в който една шепа хора осъществяват своя контрол върху човечеството чрез глад, война и болести.
    Свят, в който човекът се е превърнал в роб на самия себе си. Свят, пълен със информация, толкова смляна и добре поднесена, че притъпява възможността на индивида да я филтрира и анализира самостоятелно. И докато чакаме да бъдем информирани спираме да мислим самостоятелно
    Факт е, че живеем в свят, в който едни народи унищожават други народи, под много хуманният претекст, че ги освобождават.
    Дали са митове или реалности теориите за големите заговори срещу българската история, култура и цивилизация не бих могла да кажа, но едно е сигурно:
    Само когато убедиш един човек, един народ, една нация, че са малки и незначителни и ги накараш да живеят дълго време според това убеждение, само тогава можеш да ги контролираш. Само тогава малцинството, без значение, кое и какво е то ще успее да контролира болшинството, ще успее да притъпи и унищожи неговия мисловен потенциал за управление на животаси.
    Скриването и унищожаването на археологическото познание е първата крачка към притъпяване и смачкване на вярата.
    Следващата крачка е преднамерената промяна на реалността чрез историята.
    Историята, поднесена на масовия потребител чрез разпилени и разхвърляни парченца и части, които никога не дават цялата картина. И тогава човек насочва погледа си само към дървото и спира да вижда гората. И тогава човек спира да вярва, че светът извън него е и негово творение. Той се научава да не поема отговорност и да не осъзнава собственото си участие в събитията от живота му.



    Човекът е продукт на своето мисленето и неговият свят и живот се разпадат, когато той загуби своята идентичност и спре да вярва в ценността си.
    Защото тогава реалността започва да изглежда като сън, като сценарии на филм или като нещо извън него. Човекът става все по-малко духовен и все по-завладян от притежаването на материални блага.
    И тогава започва да вярва в собствената си власт и изобилие, до мига в който не осъзнае, че изобилие има само тогава, когато можеш да правиш неща, които ти носят радост.
    Изобилие има само тогава, когато вложиш сърцето си в дейността, която вършиш и тя ти носи щастие.
    Изобилието е свързано не с притежанието, а със знанието, че всеки миг можеш да създадеш следващ, в който да откриеш там някъде сред многообразието, собствената си истина и да я превърнеш в мъдрост.

    26 юни 2011г.

    Повече снимки от Вратата на Богинята, Мъжкия мегалит и Бащин камък може да видите на
    http://http://bg.netlog.com/groups/patepisi___...

    http://http://bg.netlog.com/groups/patepisi___...

    http://http://www.facebook.com/media/set/?set=...

    http://http://www.facebook.com/media/set/?set=...

  • Вратата на времето

    [b]ВРАТАТА НА ВРЕМЕТО
    /Пътепис за Богородична стъпка/
    Камелия Мирчева
    [/b]


    Днес пътувам в търсене на отговор на множество въпроси, свързани с вярата и чудесата. Питам се доколко знаменията и истинската вяра могат да докоснат динамичният живот на съвременния човек?!...



    Съществуват ли места, на които започва всичко?! Има ли такива места, заредени с чиста енергия, която ги превръща в инкубатор на чудеса. Има места, които се превръщат в мост между световете и своебразна врата на времето, която отразява човешката вяра?!...



    Пътувам и в главата ми се въртят факти, свързани с чудесата.
    Годината била 1858. В местността Лурд, скътана в подножието на Пиринеите в Югозападна Франция едно 14 годишно момиче започнало да разказва, че е видяло Дева Мария в бяло, която му показала точното място, на което да се копае, за да се открие целебен лечебен извор.
    Пътувам и си мисля за това, че съвременният свят е твърде динамичен и материален и повечето хора са уморени от това. И парадоксът е в това, че именно на най-големите материалисти са нужни чудеса, за да повярват в тях.
    Мисля си за чудесата, знаменията и изцеленията.
    Светът знае за хиляди необичайни случай на изцеление, оставащи необясними за медицината. Някои свързват това с така нареченият фактор Х, който отключва нещо в човека и му помага да се справи с неизлечимата болест. Древните египтяни са наричали енергията, която лекува „Ка”, китайците й дали името „Чи”, а индусите „Прана”.
    Според техните вярвания на практика тялото само се лекува, а жизнената енергия, съзнателно или несъзнателно насочва и засилва имунната защита, която преборва болестта.
    Много специалисти смятат, че силен и важен е така наречения емотивен фактор, при който решаващото за оздравяването на болният е обичта, подкрепата и средата, в която той живее. Други хора отдават изцелението си на вярата и на молитвите и на отключването на лечебна сила при посещението на свято място.



    Светите места?!...Сред многото знайни и незнайни свети места, пръснати по цялата българска земя има едно свещено място, в което човек може да намери утеха в скръбта си, да получи надежда и упование и да преоткрие радостта в живота си след преживяната мъка. Богородичната стъпка за вярващите е Божествен дар, а за колебаещите се във вярата – Космически подарък, а за невярващите късче прекрасна природа, след която можеш да пречиш сърцето и душата си.



    Пътувам и си мисля за пътищата на вярата, на късмета и изцелението. Мисля си за това, което превръща събрана в една стъпка вода в лековита и за силата и енергията, с която може да те зареди дадено място…
    Богородичната стъпка се намира на 14 км. от Стара Загора, в западната част на Сърнена гора, в близост до Старозагорските минерални бани, обявени през 1967 г. за курортен комплекс.
    Старозагорските бани, мистика, реалност или просто евтино купени хотели, превърнати в скъпи спа центрове?!...
    Митове, легенди, чудо, въпрос на вяра или просто бизнес?! Това са въпросите, на които най-често търси отговор съвременния човек.
    За мен лично тези въпроси пораждат нови въпроси, при които еднозначен отговор няма…Има неща, които не могат да се впишат в ограничеността на човешкия ум и това ги прави недостъпни. Има неща, които просто можеш да почувстваш, ако си готов за това.
    А разбирането?!...Разбирането може да стане само, ако успееш да излезеш от рамката на рационално и видимото. То може да се случи само, ако отключиш сърцето си за радостта от живота.



    Днес пътувам към едно свято място, към една легенда и към едно чудо.
    Пътувам с отключено сърце. Дишам свободата си и вярвам в чудеса. Защото знам, че чудесата съществуват навсякъде около нас.
    Днес пътувам към една стъпка в скала и към един каменен саркофаг от ІІ век пр. н. е. Каменен саркофаг, уникален не само поради своята древност и изработка, а и заради легендата, че в него Света Богородица е изкъпала младенеца, когато се явила по тези места.
    Понякога се лутам между истините, митовете и легендите. Понякога искам да усетя границите между мистичното и реалното. Понякога, но не и днес.
    Днес просто вярвам в чудеса и не се нуждая от рационални и логични обяснения.

    Селището Старозагорски минерални бани е възникнало през V в.пр.н.е.
    Първо се заселили траките, вероятно привлечени от топлите, лековити, минерални извори. Освен изворите траките открили и медната руда. Те били вещи в добиването й и това се е превърнало в основният им поминък. Археологически находки са намерени на около 1 км. от землището на Старозагорските бани /близо и до с. Сулица и са датирани на повече от 6500 – 7000 години/.
    През 1969-1974г. българо-съветска експедиция прави проучване в местността „Мечи кладенец”/Аирбунар/. Експедицията открива шест рудника, в които са намерени 400 медни оръдия. Това са най-древните халколитни медни рудници на най-старата европейска металургия.
    Датировката е направена с радиовъглероден анализ, който показва точната възраст на рудниците - 5568 години. Находището в Аирбунарския рудник се простира от изток на запад в продължение на 1,5 км., като ширината му варира от половин до пет километра. Рудата е полиметална и съдържа мед, цинк, олово и др. На много места тя е на повърхността във вид на окислени медни минерали мелахит и рядко азурит. Има мнения, че медното находище е експлоатирано още от ІІ в. пр. н. е.
    В единият от насипите са открити и стенни мазилки, което води до предположението, че там е съществувало селище, в което са живеели работещите в мините.Отначало медната руда била изгребвана от повърхността, но след нейното изчерпване били прокопани наклонени изкопи с дълбочина от 13 до 18 метра, а някои достигали до 28 метра. Специалистите, изследвали находището твърдят, че то е било нагрявано с огромни огньове, след което е било заливано с вода. В появилите се пукнатини са забивани дървени клинове, чрез които са изкъртвани парчетата руда. Рудата се е леела в землени форми, а разтопеният метал се е изливал в специални калъпи за клинове, брадви, сечива и оръжия.
    Как древните хора са достигали до необходимата температура за топенето на рудата днес можем само да гадаем?!...
    Не може да бъде даден отговор и на въпроса, защо след окончателното добиване на рудата в Аирбунар мината е била затрупана. Няма логично обяснение за това, като се има предвид, че за затрупването й се е изисквало изключително много труд.Може би това е свързано с тайни ритуали?!... Траките са вярвали, че пещерите и златото са част от елементите, които свързват човека и Бога. За тях пещерата е пътят към другия свят, а златото е дар към Бога. И именно в този аспект всички дейности, свързани с добива и обработката на металите, както и астрономическите наблюдения при траките са имали дълбоко религиозен характер. Те са били придружавани от сложни ритуални практики.
    След траките по тези земи дошли римляните. Те построили при минералния извор на Старозагорските бани, върху площ от 2500 кв. м. баня, която просъществувала 12 века. Казват, че именно тук са се възстановявали и лекували тежките си рани войниците от римските легиони, разположени в околността. После, по време на турското робство през далечната 1673 г. жената на турския валия посетила селището. Тя харесала местността и водата и построила женската баня, която съществува и днес.Сто години по-късно построили и мъжката баня. През 1974 г. обединили двете бани в общ комплекс. Температурата на минералният извор в Старозагорските бани е около 40 градуса, а дебитът около 12 литра в секунда. Минералната вода оказва лечебно действие върху опорно-двигателния апарат, бъбречни, гинекологични и стомашно- чревни заболявания.



    На около километър в посока северозапад от Старозагорските бани се намира „Богородичната стъпка”, едно много специално място, обвито с мистика, чудеса, митове и предания.
    Древни легенди разказват, че тук преди много, много години е имало древно тракийско светилище, посветено на Богинята Майка. Великата Богиня – Майка въплъщавала идеята за плодородието и многообразието на света. За траките тя е покровителка на хората и на човешкия род. Тя е пазителката на домашното огнище. Първоначално, според траките, Великата Богиня - Майка се възпроизвеждала сама и така се е самозародил света. После се появило Слънцето, нейното божествено дете, с което тя влиза в свещен брак, за да положи началото на нов цикъл чрез раждането на новия син.Богинята-Майка в тракийските вярвания е господарка над всичко и на всички. Тя е всеобемна и всемогъща сила, която определя ритъма на живота. Тя има многобройни лица и имена. Тя е господарка на хората, на горите и на планините. Тя олицетворява Космоса и Земята. Тя е свещения кръговрат на зачатието, раждането и смъртта.
    Обредите свързани с нейното почитане са били свързани с определени ритуали и музика.



    Мисля си за Богинята Майка, почитана от траките и се чудя как човечеството днес все още пропуска да проумее простичката истина, че ако жената в едно общество, независимо кое е то е щастлива, то нейното щастие се предава на децата и семейството й и това се имплицира в техния по-добър живот.
    Ако направите една жена нещастна и я поставите я в безизходно положение, то тя по един или друг начин, в повечето случаи несъзнателно ще предаде своето нещастие и на децата си на семейството си.
    Много трудно, да не кажа, че е почти невъзможно едно нещастно дете да се превърне в щастлив възрастен. Мъдри и проспериращи са единствено тези общества, които ценят и уважават жената, защото само тя може да роди, да отгледа и да възпита живот.



    С тези си мисли се изкачвам към „Богородичната стъпка”. В близост до това място траките са изработвали каменни саркофази, такива, като намерените в гробниците на тракийките вождове в Розовата долина. За това се съди по повредения и неизползван по предназначение капак на саркофаг, който и днес може да се види тук.



    В близост до саркофага е скалата. В нея има вдлъбнатина, която наподобява стъпка. Тя и в най-горещите дни е пълна с вода.



    Една от легендите разказва, че в древни времена край скалата минали римляни, които измъчвали християнин. Той мъжествено издържал на мъките и болките.
    Физическите му сили били към края, но вярата му била непоколебима. И когато за пореден път римляните поругавали вярата му, в небето внезапно блеснала гръмотевица и се явила Света Богородица. Тя се спуснала от небето с младенеца в ръце и стъпила върху скалата. Там се образувало вдлъбнатина с формата на стъпка. Стъпката се напълнила с вода, в която Богородица изкъпала младенеца. Шокирани от чудото римляните приели христовата вяра.
    В скалата се е оформила малка и много тясна пътека, която водела до Стъпката. Според поверието само тези, които нямат грехове могат да преминат успешно през нея и да стигнат до стъпката на Богородица.



    Хората вярват в святостта на това място и в неговите лечебни сили. В близост до стъпката има дърво, на което са вързани различни парцалчета. Това е свързано с традицията и вярванията, че болният човек се освобождава от болестта си, като я „завързва” на дървото.



    Една друга легенда разказва, че „стъпката” е оставена от крака на Крали Марко, които минал по тези места. През известен период от време мястото се е наричало „Стъпката на Крали Марко”.
    Казват, че тук, на това място са пренощували и монасите, които пренасяли мощите на Свети Иван Рилски.



    Въпреки разказите на много хора за святото място, то било известно само на малцина, които идвали да потърсят избавление от болестите си. До скалата водела само малка и тясна пътека. Това е било така до 2002 година, когато местният жител Нейчо Нейчов сънува серия от странни сънища, в които му се явява Света Богородица и му посочва мястото, на което трябва да се построи параклиса.



    През 2003 г. в местността „Богородичната стъпка” със събрани от дарения средства и с доброволен труд е изграден параклисът „Рождество Богородично”.



    Проектът е на арх. Веселин Беров. Стенописите са направени от Мария Минева и Радостина Павлова. Металният иконостас е дарен от старозагорския майстор Божидар Димитров.
    Храмът е осветен от Негово Високо Преосвещенство Старозагорски Митрополит Галактион на 22 септември 2003 г.



    Със съдействието на екоорганизации, граждански сдружения, туристическо дружество "Сърнена гора" и кметството на Старозагорските минерални бани в околността на „Богородичната стъпка” са засадени 250 иглолистни дръвчета. Направен е път, беседки и заслони за туристи.



    Твърде често съвременният българин, обременен от разчертаните си дни, забързан и уморен, озлобен и обезверен спира да чува гласа на околните. Спира да чува и да разбира думите на хората, които обича и които го обичат. Спира да чува дори собствения си глас. Спира да бъде толерантен към тези, които не разбира. А и как ли би могъл да разбере другите, когато в повечето случаи не разбира дори себе си?!... Съвременният човек губи вярата си в добро, честност и справедливост. Превръща истината в ненужно понятие, забравя да обича и себе си, и другите?!...
    Съвременният човек, заключва сърцето си и затрупан с вещи препуска в гонене и стремеж за придобиване и владеене на колкото се може повече материални неща.
    И някъде по време на този шеметен бяг, той загубва душата си, загубва вярата си, загубва себе си. Спира да вярва в любовта, в състраданието, в смирението, в прошката.
    Спира да обича и загубва умението си да позволи да бъде обичан.
    Заключва се в безверието и самотата си и потъва в личното си нещастие.



    И най-страшното е в тези случаи е, че потънал в апатия и самосъжаление, той не желае нито да се променя, нито да мисли. Просто си стои, потънал в някакво собствено безвремие и си търси причини и виновници за всичко. И докато се гневи на тези, които си е решил, че са виновни и отговорни за собствения му живот се превръща се в съдник на света.
    Съдник, който не осъзнава, че присъдите му към другите са породени единствено от собствената му самота. Самота, жестока и страшна. Самота, която блокира мисленето му. Самота, която му пречи да проумее, че няма знание и развитие без вяра и няма вяра без знание.
    Голяма част от съвременните хора желаят да получат всичко на мига и на всяка цена.
    И едва ли проумяват простичките истини, че понякога най-големият дар е именно да не получиш това, което искаш, че неуспеха е ценен урок и мъдрост, която ако осъзнаеш, че те поведе към успех и благополучие.



    Тук, на „Богородичната стъпка” е чисто, прохладно и свежо. Има много хора и въпреки това е тихо.
    Тук, хората разбират, че за да открият себе си, здравето и щастието си, трябва да се съсредоточат не върху това какво им „дължи” живота и света, а върху това какво самите те дължат на себе си и на тези които обичат.



    Животът е най-великият дар. В живота всичко е въпрос на гледна точка и дали той ще е добър или лош, успешен или неуспешен, щастлив или нещастен, зависи само от ъгъла, от които го живееш.
    В живота може да случи всичко, но не всеки може да направи случващото се. Най-често неправенето е породено от страх.



    Страхът кара човека да бъде сърдит и недоволен, гневен и злобен. Страхът води до лъжа и омраза, до негативни емоции, които разболяват човека.
    Слабите, хленчещите, мрачните, подтиснатите, нервните, избухливите и раздразнителните хора, никога не успяват да се концентрират твърде дълго, упорито и с постоянство върху каквото и да е.
    Те никога нищо не успяват да доведат до край, тъй като хабят времето и енергията си в лутане от едно към друго решение, от една към друга идея.
    Пилеят себе си и живота си в жалби и оплакване за това колко са им виновни другите.В числото на виновниците могат да са държавата, политиците, работодателите, роднините и кой ли още не. Пилеят дните си и не осъзнават как постепенно се завъртат в изграденият от тях омагьосан кръг на идеи и желания, които никога не се случват, заради страха.
    Страхът от действието и страхът от първата крачка. Първата крачка винаги е най-трудна, тъй като с нея започва отговорността. Отговорността към себе си, отговорността към другите, отговорността към живота и към света. Отговорност, за която е нужна много смелост и последователност и вяра. Вяра , която те кара да продължиш, въпреки трудностите и пречките.
    Отговорност, която изисква кураж в даден миг да вземеш най-непопулярното решение, да отстоиш позиция, без да нарушиш ценностите и морала си.
    Смелост да устоиш на изкушението да реализираш желанието си на всяка цена. Смелост да направиш своя избор и да си готов да живееш с последиците от него.
    Смелост да кажеш „да” или „не”, когато е необходимо. Смелост да дадеш винаги най-доброто на което си способен, въпреки всичко останало.
    И това е най-трудното, но винаги си заслужава, защото рано или късно всеки човек преминава през вратата на изживяното от него време.
    И тогава плаща цената на пропуснатите възможности, на грешките си, на прошките, които не е дал, на блокираната обич.
    Плаща цената за своите избори, за своите действия и бездействия.



    Тук, на „Богородичната стъпка” сред тишина човек може да осъзнае вярата си, да се научи да чува собствения си глас и да разбира гласа на другите, да получи просветление, да проумее собственото участие в живота си и да си даде сметка какъв би искал да бъде от тук нататък.
    Тук, на „Богородичната стъпка”, човек може да премине през тясната пътека, за да се пречисти от греховете си и да си пожелае нещо, след което да завърже част от себе си на дървото и да повярва в чудото.
    А дали желанието ще се сбъдне е само въпрос на вяра.

    20 октомври 2010 г.







  • Мост между световете

    МОСТ МЕЖДУ СВЕТОВЕТЕ
    /Пътепис за тракийската куполна гробница в с. Мезек/

    Светът на Човека и Човекът на света?!...
    Светът на онзи Човек, овладял тайните на Вселената, на Живота и на Смъртта, на Вечността и на преминаването от тези в други светове.
    И светът на другият човек.
    Светът на съвременния човек, който се опитва да компенсира празнотата и самотата в душата си чрез търсенето на общи ценности и колективна сигурност в несигурния свят, в който живее. На онзи съвременен човек, който не знае как да поеме личната отговорност за живота си и който безмилостно унищожава дарените му от Бога богатства и ценности.
    Светът на човека вчера, днес, утре…

    В подножието на крайните разклонения на Източните Родопи в Тракийската низина само на 10 км. западно от Свиленград и на 50 км. югоизточно от Хасково е разположено село Мезек.



    Старото селище се е намирало на 2 км. източно в местността „Орехите” /наричана преди „Юртището”/. То било обект на чести нападения и набези, тъй като било разположено на пътя, който свързва Европа с Изтока. Тогава в него е имало около 1000 къщи и се наричало Музак. /Това име според проф. Богдан Филов означава музей/.
    При едно такова нападение хората напуснали старото село и се заселили на мястото на сегашното. Няма сведения кога селото се нарекло Мезек и какво означава думата.



    Днес в селото живеят около 250 души. Няма училище и млади хора и може би Мезек щеше да бъде едно от многото запустяващите и никому неизвестни селца в България, ако не бяха трите изключително ценни историко-археологически обекта, открити в него – две тракийски гробници и византийската крепост Неутзикон.

    Към чудесата на Мезек се причисляват и седем киломентровата екопътека до връх Шейновец, музеят на виното и две винарни изби.





    В околностите на селото се намират няколко могили, но най-значителната от тях е Малтепе /”Иманярската могила”/,. Тя се издига на около 1 км. югоизточно от селото. Височината й достига 14 метра. Чрез откритие в нея, през 1908г. името на селото става известно на археологическата наука. Тогава Мезек все още се намира в територията на Турската държава.
    Всичко започнало с това, че Ангел Чобана през 1903г. открил в околностите на могилата Малтепе бронзова статуя на глиган. Човекът заровил статуята в двора на градината си, за да я укрие, но запазил отчупения крак на глигана. Населението на Мезек по онова време си било чисто българско и селяните не съобщили за находката на турските власти, а се опитали да я пренесат в България.
    За това те изпратили крака на глигана в Музея в Пловдив със запитване дали от там са готови да откупят находката за музейната сбирка. Но тайното пренасянето през границата на статуята било трудна и почти невъзможна задача, тъй като глиганът, въпреки, че бил с куха вътрешност, тежал 177 кг. Турските власти разбрали за статуята и едва през 1907г. успели да съберат повече информация за нея и да я пренесат в музея в Цариград. В България до 1931г. останал само крака на глигана, който бил пратен в Пловдивския музей.
    През 1931 г. крака е изпратен в музея в Истанбул /след 1930г. Цариград е преименуван в Истанбул/. В замяна на крака била получена гипсовата отливка на глигана.



    Откриването на статуята наложило да се направят по-подробни проучвания за региона на нейното местонахождение. С това се заел през 1909г. Теодор Макриди, грък, по онова време служител в Отоманския музей в Цариград. Той направил разкопки в Малтепе, при които е открил стената, която е ограждала могилата.
    Макриди не успял да проникне в могилата, тъй като се наложило спешно да прекрати разкопките и да се завърне в Цариград.
    През 1921г. Георги Маджунов изровил от могилата в Малтепе дълъг бронзов прът, които предал в Народния музей в София.
    През януари 1931г. иманяри отишли да копаят край могилата, в близост до мястото, което е проучвал Макриди. Те открили първо една бронзова статуетка на сатир и бронзов предмет във вид на чаша.
    Окуражени от тези си находки иманярите продължили да копаят. „Разкопките” им стигнали до входа на гробницата. Не посмели, по една или друга причина да влязат в нея и съобщили на кмета на Мезек за находката си. Той, от своя страна, заедно с учителят Ангел Запрянов и още жители на селото донесли фенери и влезли в храма.
    Събрали предметите и ги пренесли в общината.



    Благодарение на проф. Г. Данаилов, по чието настояване е съобщено в Музея в София в Мезек пристигат проф. Богдан Филов и Иван Велков, които проучват гробницата и откритите в нея находки.
    Всичко от това проучване /артефакти и снимков материал/ е представено в книгата на Богдан Филов „Куполните гробници в Мезек”, издадена през 1937г.
    Основите на могилата са били оградени със зид, който е достигал до дебелина около 5 метра и е бил покрит отгоре с голи каменни плочи. Зидът е бил изграден отчасти с каменни блокове, отчасти с ломени камъни и е описан и сниман от Теодор Макриди през 1909г. През 1931 година от него били останали само малки участъци, тъй като местните хора вземали от камъните и ги използвали при строежи на къщите си.
    До настоящият момент единствено описание и проучване на храма е правено от Богдан Филов и екипа му през 1931 г. През последните 80 години никой от българските учени не се е занимавал с допълнителното му проучване. Нанесени са и доста големи щети, но не от природни и климатични явления, а от хората.

    През времето на комунизма военните имали достъп до храма. Нямам представа дали са търсели нещо в него, но са оставили следите си навсякъде.
    След като военните си тръгнали, храмът дълго стоял безстопанствено отворен, докато преди няколко години от музея в Свиленград не поставили металната решетка.
    Поразиите в храма са доста, по стените му могат да се видят всякакви драсканици, подписи и надписи, които не правят чест на никой представител на която и да е нация.





    За храма Богдан Филов пише:”Входът на гробницата, която е ориентирана от северо-изток към юго-запад, се намира на северо-източната страна на могилата. Гробницата се състои от един дълъг коридор, от две четвъртити помещения и от същинска гробница в дъното, която има кръгла форма и е засводена с кошеровиден купол. Цялата постройка е дълга 29,95 метра. Тя е градена от големи, правилни каменни блокове, които имат дължина 1.80 – 1.95 метра, широчина 80 см. и височина 34 до 38 см…Блоковете са направени от не особено твърд камък риолит и риолитов туф - който се среща в три различни цвята …Блоковете са били нареждани грижливо един върху друг, без хоросан по между си. В хоризонтално направление те са били свързвани един с друг посредством дълги железни скоби, които достигат 14 до 18 см. дължина. Във вертикално направление блоковете са били свързвани с дебели дъбови скоби… "
    Богдан Филов доуточнява, че това било констатирано за някои от блоковете в коридора, които били разрушени леко от натиска на пръстта и че подробно изследване за начина на свързване на блоковете в цялата гробница не би могло да се направи.



    Датирането на „гробницата” е от ІV в. пр.н.е. Според Филов тя е преустройвана и вторият под е прибавен след извършваните погребения в нея. Прави предположение, че откритите два каменни зида пред входа й са били части от някаква пристройка, която е служела за украшение на сградата.



    В момента на откриването си гробницата е била в изключително запазено състояние, но в последствие в резултат от човешки набези, безстопанственост и безхаберие е доста повредена. И въпреки това, днес тя се счита за най-голямата и запазена „гробница” от този вид.



    Коридорът /дромосът/ е дълъг 20,66 метра и широк 1,55 м. Височината му достига 2,40 – 2,60 м. Сводът над него е триъгълен и е изграден от надвесени, косо изсечени каменни блокове.От коридора се влиза последователно в двете преддверия и в последното куполното помещение. В него има каменно легло и две каменни корита.



    За сондажите в първото и второто квадратно отделение Богдан Филов пише:”…Ние вдигнахме тези плочи и в пръста под тях намерихме горени кости, въглени и много други предмети, които показваха, че на това място е било извършено погребение с изгаряне на тялото. Под пръста намерихме втори под, направен от много добре прилепнали и гладко одялани блокове… Очевидно бе, че ние се намирахме пред първоначалния под на гробницата, който по-късно констатирахме както във второто четвъртито отделение, така и в същинската кръгла гробница…
    …Второто четвъртито отделение е малко по-обширно: то е широко 1,77м., дълбоко 2,12 м. и високо 3,52 м….Входът между тези отделения има малко по-малки размери …В дясно от входа върху северната стена на отделението се забелязва доста ясно отпечатък от човешка ръка направен с тъмна боя върху стената. Подът на второто четвъртито отделение бе образуван пак от няколко грубо одялани каменни плочи с широки неправилни фуги по между им. Под този под намерихме пак богато погребение с изгаряния на тялото, а под него – първоначалния под от бели, гладко одялани и добре прилепнали блокове…”






    Богдан Филов описва кръглото помещение:”…Това отделение има диаметър 3,30 м. и височина 4,30 м. То е изградено твърде грижливо във вид на кошеровиден купол с много добре прилепнали, добре огладени каменни блокове, които никъде не са се нито повредили, нито очупили, нито разместили. Блоковете имат дължина 50 – 106 см. , а височина 28-38 см….На няколко места по стените на гробницата, на височина на човешки бой бяха намерени забити големи железни гвоздеи, които са служили за закачване на някакви предмети…”




    Тези открития дават основание на Филов и екипа му да предположат, че обекта е гробница. Но тук е основният въпрос, ако това е така, защо на каменното легло в кръглата зала не е открит погребан човек?!...
    Входът на кръглото помещение се е затварял с две големи масивни бронзови врати, които са се движели на оси в долния си край, а в горния били прикрепени с големи бронзови халки.
    Вратите били на мястото си, когато Филов и екипа му правили проучванията. На външната страна на вратите били запоени кръгли украшения. Към украсата е имало и кръгла бронзова апликация с диаметър 11 см. изработена във вид на лъвска глава.
    Непосредствено до вратата е открито кръгло релефно изображение на мъжка глава с дълга коса и голяма брада.



    Каменното легло е издълбано от един единствен, огромен риолитов блок, широк 1,12 м., дълъг 2,40м. и висок 76 см. Леглото има грубо одялана вдлъбната част.
    Върху него е намерена желязна ограда, висока 31 см., строшена на две части. Двете парчета на дължина са 2,11м., което е с 29 см. по-малко от дължината на леглото.
    Описанието на Богдан Филов относно това помещение са следните: [b]„…На предната част на леглото е прикрепен плътно до него друг един каменен блок, дълъг 2,01 м. и широк 42 см. и висок 32 см., сложен също така непосредствено върху първоначалния под. Този блок е служил, следователно, като подуим или като място за седене пред леглото…От ляво на дясно от леглото бяха намерени две погребални урни във формата на малки четвъртити ковчези, издялани от един каменен блок, сложени също така върху първоначалния под на гробницата…”[/b]



    Урната, разположена в ляво от леглото се е затваряла с плоча. Плочата е запазена и е била със 8 см. по-голяма от самата урна. Втората урна също е била затваряна с плоча.
    Според разказите на първите влезли в помещението и двете урни са намерени празни, а капаците им отместени.
    В лявата от леглото урна са били поставени изправени бронзова и глинена амфора.
    Филов прави следното предположение”…Размерите на урните показват, че труповете, които са били погребвани в тях са били предварително изгаряни и че урните са били предназначени да поемат не само остатъците на костите, но така също и погребалните дарове…На някои места в Тракия труповете на мъжете са били изгаряни, а труповете на жените са били заравяни. Въз основа на това ние бихме могли да приемем, че в Мезек каменното легло е било предназначено за погребение на жена, а урната за погребения на мъже.”
    Той още твърди, че в двете четвъртити помещения под плочите труповете са на жени, тъй като при костите е имало открити много женски накити.



    За храма в Мезек и неговото предназначение има и други теории.
    Според една от тях, той е бил център, използван за енергийно лечение.
    Любителски измервания доказват, че в храма има силно магнитно поле, което се разпростира само върху леглото и върху двете урни. При измерванията се оказва, че в храма съществуват два типа електромагнитни вълни – ляво и дясно въртящи се. Магнитното полето над дясната урна е с посока обратна на въртене, спрямо този, който наблюдава леглото.
    Не знам какво означава това?!...Но има твърдения, че храмът е жив.
    Доколко това е вярно не бих могла да кажа, това си е работа за проучвания, изследвания и замервания, които трябва да се направят от специалисти.



    Но има един много любопитен факт, свързан с храма в Мезек. В нито едно от помещенията няма влага и никога в него не са забелязани каквито и да е буболечки, бръмбари, мухи, паяци, гущери или други животинки, които би трябвало да има в околния горски терен и които биха могли да влязат през откритата метална решетка.



    Поддръжниците на идеята за лечение с енергия твърдят, че праната е това, което поддържа болестта на тялото и пак тя е това, което го лекува.
    Праната /жизнената енергия/ е част от физическата реалност и материалния свят, но тя винаги е свързана със съзнанието и силата на мисълта, която може да бъде контролирана и насочена.
    Слънцето и слънчевата светлина се считат за източник на прана. Лечението с прана е много древно целителско изкуство. Според него съществуват три източника на прана: слънце, въздух и земя. Слънчевата прана укрепва цялото тяло и допринася за доброто здраве. Въздушната прана се приема чрез чакрите, които са и енергийните центрове на човека.
    Застъпниците на идеята, че храма в Мезек е бил използван за лечение с енергия смятат, че коритата са били своеобразни съдове, в които се е събирала праничната болест и злото на човека. Те твърдят, че през неолита храмът е бил обслужван от посветен и вещ в лечителските и енергийните дела човек, които не само че е управлявал процеса на лечение, но и е знаел как и в кои дни да чисти събраната в коритата болна енергия. Това се случвало в определени дни, при които куполът на храма се отварял. Тогава се отваряли се каменните корита и така болната прана излизала.



    Съществува и мнението, че храмът в Мезек е бил предназначен за извършване на култови обреди, свързани с жречески посвещения, медитация и предсказания.

    Тайните, скрити в храма в Мезек са много, а категорични отговори няма.
    Траките са били велики лечители и мъдреци, познавали са много тайни, за които съвременният човек едва ли предполага. Били са изкусни майстори и строители.



    Предметите, открити в храма са описани подробно от Богдан Филов и екипа му. Сред тях са златни и бронзови накити, съдове и украшения.



    Златните предмети включват розетки, с растителни орнаменти, правоъгълни медалиони, мъниста с листа, изработени от тънки златни пластинки, части от нанизи, обеци, халки и др. Сред бронзовите предмети са бронзовата статуя на глигана, открита в южната страна на могилата Малтепе. Тя е била със счупена муцуна и отчупени крака и според Б. Филов това е станало още в древността.



    Теодор Макриди, които е правил изследване на статуята през 1909 г. изказва предположение, че тя е била част от голяма бронзова група на тракийски конник, поставена на върха на могилата и че при разрушаването й или при засипването на могилата с пръст статуята се отчупила и е паднала в подножието. Не са правени археологически проучвания, които да потвърдят или отхвърлят тази версия. Върху задната плешка на глигана, зад ухото се е изобразена рана от копие, върху която са изработени три капещи капки кръв. Очите на глигана са от цветни камъни, като зеницата е направена от черен камък, обграден с прозрачен жълт кръг, поставен върху по-широк син кръг.
    Откритият бронзов канделабър /свещник/ е намерен строшен на няколко части, пръснати на различни места в храма. Сред запазените части са триножник с височина 15 см., цилиндрично украшение и украшение във вид на бронзова статуйка, висока 40 см. на танцуващ сатир с поставка.
    [b]„…Тялото на сатира е моделирано твърде грижливо и с големи подробности. Особено ясно са изтъкнати гръдните и коремните мускули, силно опънати под действието на тежестите, които сатирът държи в ръцете си…Статуйката се датира в края на ІV или в началото на ІІІ в. пр. Хр….”[/b] – пише Б. Филов.
    Сред намерените в храма в Мезек бронзови предмети са остро дънна амфора с две дръжки, висока 64 см., съд с една дръжка, висок 49 см. и по-малък съд с крушовидна форма.
    Открита е и бронзова кофа с две дръжки. Тя е висока 32 см. и е лята, като устието й има широк плосък ръб с орнаментална украса.
    Сред находките са съдове, лампа за окачване с три фитила и лампа с поставка.
    Намерени са запазени по стените и части от верижки, на които се предполага, че са окачвани лампите.



    Сред бронзовите предмети има халки, кръгла апликация, украсена в висок релеф с глава на лъв. Открити са и железен нагръдник с формата на полумесец, по които са забелязани следи от позлатяване. Ръбът му е украсен с редица от лъвски глави, изработени с висок релеф. По него се срещат и растителни мотиви, женски маски, спираловидни палмети и орнаменти от високи цветни пъпки, обърнати една нагоре, една надолу.
    Намерени са сребърни апликации, части от изгорен и счупен сребърен съд, парчета от железни мечове и копия, халки, маниста и керамични съдове.
    Открита е и една силно обгорена и извита сребърна драхма от времето на Александър Велики, както и стъкленица - алабастрон от тъмно-синьо стъкло с бели зигзаобразни шарки. Сред описаните находките са горена сребърна игла с отчупен връх и с топка на върха, дълга 6 см., счупена на три части сребърна игла с дължина 16 см., пръстени, златни люспи и парчета от горени железни предмети.
    Голяма част от намерените предмети в храма в Мезек се намират в Националния археологически институт с музей към БАН в София, а друга в Историческия музей в Хасково.



    Винаги, когато идвам в храма в Мезек си задавам въпроса защо в България 60 000 тракийски могили, са проучените само около 1000.
    Винаги, когато идвам тук се питам какви ли тайни крият тези могили, и колко още от тях ще бъдат ограбени, оксвернени и разрушени?!...
    И независимо, че тези гробници са били обект на иманярски набези и в Античността и днес, вярвам, те чакат своя откривател, за да му открият тайните си.



    Винаги, когато идвам тук си мисля за това, че внушените ни представи за света понякога са толкова непоклатимо нелогични и недоказани и въпреки това голяма част от хората твърде категорично, непоклатимо и упорито вярва в тях.



    Убедена съм, че траките, този мистичен и не много познат и за българите и за света народ тепърва ще разкрива своите тайни, но не знам дали хората са готови за това .
    За тракийската космогония и вярвания, за тракийските мистерии за смъртта и прераждането, както и за Орфизма знаем много и всъщност твърде малко.
    Казват, че тракийските могили са енергийни генератори и че тяхното разположение не е случайно.
    На езика на посветените Балканският полуостров е наричан „Жлезата на времето” и е смятан за един от Седемте сакрални енергийни центъра на планетата.
    Посветените са вярвали, че точно в тези 7 енергийни центъра започва и свършва всичко съществено и значимо за света.
    Посветените са познавали добре циклите на планетарните промени. С тях се занимава и така наречената от съвременните учени Теория на физичния вакуум. Според нея в пространството съществуват торсионни полета и коридори, които организират и захранват специфични енергийни мрежи във Вселената.



    Предполага се, че тракийските жреци са умеели да контролират и насочват енергийните потоци на земният магнетизъм. И това се е случвало на определени места и в определено време.
    Траките са вярвали в безсмъртието на душата, в прераждането и в задгробния живот. Те са приемали, че животът им на земята е временна спирка, в която трябва да се подготвят за отвъдния си вечен живот. И въпреки, че тракийските племена са много и са разнообразни философията на култово - религиозната им система е единна, с малки частични промени в рамките на племенната характеристика.
    Погребалните ритуали на траките Херодот описва по следния начин: " Мъртвият излагат в продължение на три дни и след като предварително са го оплакали и са принесли в жертва всякакви животни, започват да пируват: след това го погребват, като го изгарят или без изгаряне го заравят в земята: насипват могила и уреждат състезания от всякакъв вид, в които най-големите награди се присъждат съответно за единоборство. Така се извършват погребенията у траките..."



    В края на ІV в. пр. н. е. по земите от Карпатите до Егейско море са живели 77 тракийски племена или поне толкова са известни на съвременния човек.
    За траките Херодот пише: “Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всички народи на света. Ако беше обединен, би бил непобедим и най-могъщ…”
    И още: „Траките имат много имена, в зависимост от съответните им област…” ”…Да се стои без работа смятат за чудесно, да се обработва земята - за унизително, а да се живее от война и грабеж -за най-добро…"

    Чета думите на Бащата на историята и си мисля, доколко човек е способен да възприеме обективната голяма концепция, като цялостна система, а не като отделни аспекти от различни концепции, които са само малка частица от нея?!...



    Без писмен народ ли са били траките?!...Това е продължителна полемика, в която все още няма категорично мнение.
    Не бих могла да защитавам нито едната, нито другата теза, просто ще дам думата на древните хронисти, на които нямам абсолютно никакво основание да не вярвам.
    Овидий пише, че е съчинявал поема на езика на траките, а Фотий цитира хронисти от VІІ в. сл. Хр., които, посочват, че са използвали тракийски книги.
    И докато днес една част от учените спорят дали е съществувал тракийски език, а други твърдят, че е декодиран, то за древните гърци Тракия е страната на мъдростта, музиката и истинската родина на музите.
    За посветените в тайните и за гръцките поети и мислите Платон, Есхил, Пиндар и др. името на Тракия има символичен смисъл и означава страна на светлината, чистата наука и произлизащата от нея поезия.
    Малко познати факти са, че в Делфи, жриците, които съхранявали и предавали висшето знание са били тракиди, а Амфиктионията в древността се е пазила от тракийска гвардия /тракийски воини, посветени в тайните/.
    Амфиктионията е била религиозен съюз на племена или полиси, на хора, обединени в почитането, пазенето и защитаването на култа към дадено светилище.
    Властта, която тя е имала над живота в държавите и тяхното управление е била огромна. Там са се вземали решения за възникващите между владетелски спорове, там се правели предсказания и допитвания за изхода на битки, воини, бракове.
    Най-известната амфиктиония в древността е била тази на Делфийския оракул, основан през основан VІІІ в. пр. н.е и превърнал се в едно от най-популярните и прочути светилища през Античността.
    Според древно тракийско предание бащата на поезията се е наричал Олен и бил приеман като всемирно същество. И неговата сила била в Слънчевото слово, което Орфей съживил с тайните на Дионис.
    Дионис и Аполон са две различни откровения на едно и също божество според орфиците. Дионис е езотеричната истина достъпна само за посветените, а Аполон – същата истина, но приспособена към земния живот и достъпна за масите.
    Тези, които познават скритите механизми на живота и на Вселената винаги имат предимство пред другите.
    Казват, че тракийските жреци са били онези, които правели нещата. Онези, които владеели силата на Тайнствата.
    Онези, които знаели, че Духът владее материята. Казват, че те умеели със силата на мисълта да създават всичко онова, от което имали нужда.



    Винаги, когато идвам в храма в Мезек се питам дали коридорите на времето, паралелните светове и пространства са само митология, фантазия или са реалност?!...Невидима реалност, знания за която имат само посветените.
    Питам се, какво би означавало, ако все пак във Вселената, в това число и на Земята съществува система от невидими енергийни и информационни канали, които се зараждат и хранят от човешките мисли, дела и постъпки…



    За такава система се разказва във вярванията на много народи.
    Някои я наричат мрежата на Хатман. Древните келти, китайци и индианци вярват, че това са „Линиите на Дракона”. Те твърдят, че добрите дела, мисли и любовта хранят линиите на дракона и това води до благополучие в света и сред хората, а злото, омразата, насилието събуждат гнева на дракона и той им праща болести, катаклизми и смърт.
    Много древни народи говорят за енергийни центрове. Ина местата, където точките на енергиите се пресичат са изграждани светилища, храмове, религиозни и култови центрове.
    Древните наричали, тези места мостове между световете. Те вярвали, че силата на мисълта, с която се създават мислите – форми е най-огромната сила, която човек притежава. Защото всяка мисъл се превръща в елементи на космическия дух и носи в себе си трептения, които могат да променят реалността и случващото се в нея.
    Погледнато така, това би означавало, че всеки един човек е отговорен и в отрицателен и в положителен аспект за състоянието и живота на целия свят.



    Винаги, когато идвам в храма в Мезек си мисля за светът на Човека и Човекът на света.
    Мисля си за първият от петте Духовните закони - законът на кармата.
    Според него всяко живо същество е свързано с всички живи същества, с всички ритми, звуци и съзвучия на енергиите във Вселената и привлича единствено това, което излъчва.
    Според него, човечеството ще се сблъсква толкова пъти с един и същ проблем преповтарян в различни исторически епохи, докато хората не се научат да променят нещо в живота си, в морала си, в ценностната си система, в мислите, в думите и в делата си.

    Съвременният човек живее в един интерпретиран свят, който не би могъл в повечето случаи дори да възприеме без наличието на някаква концепция.
    Проблемът идва от това, че главната умствена нагласа на съвременния човек е като на зрител, а не като на участник и творец в живота. Затова живее живота си безучастно, по начин, като че ли гледа филм или реклама. Затова възприема случващото се в света, като нещо, което не се отнася до него.
    Живее така дълго и монотонно. До онзи миг, когато се събуди и отвори очите си. До онзи миг, когато нещо от живота му си е отишло безвъзвратно и завинаги.
    Това променя битието и представите му за света. Това променя собствения му живот и него самия.
    И тогава човекът получава дар - шанса да успее да осъзнае себе си и света, като динамичната същност. И да извърви собствения си Път към лична промяна. Да разбере, че материята и духа, тялото и Душата са две отделни действителности, които винаги са части на едно единствено цяло. Да прозре, че когато човек раздели своята цялост, започва да боледува. Боледува и тялото и душата му. И дори и да бъде премахната болката от тялото, облекчението е само временно. Болестта остава и ще се прояви отново, тъй премахването на симптома не я лекува.
    Винаги когато идвам в храма в Мезек, си напомням, че в мига, в който човек започне да вярват, че материалният свят е единствената действителност и че духовният свят е само нейно отражение започва най-жестокия упадъкът на личността.
    Онзи страшен и духовен упадък, които не пощадява народи и цивилизации.
    Упадъкът, след които винаги идва появата на ново на възприемане, правене, мислене, чувстване и съществуване.



    Винаги, когато идвам в храма в Мезек си повтарям, че в крайна сметка човешкият живот и преди и сега е просто едно надбягване с желанията.
    И всичко в моя живот зависи от мен самата от изборите, които правя и от цената, която съм готова да платя за тях.
    Защото светът винаги си е бил един и същ през всички времена за всички хора. Просто всеки си има своя лична интерпретация за добро, за зло, за умно и глупаво, за важно и маловажно. И според нея го вижда по различен начин.
    Всичко в света и в човека е само въпрос на гледна точка.
    А колкото до мостовете между световете, личностите, които променят света, тайнствата и чудесата?!...За тях не винаги има обяснение, но това не значи, че не съществуват.

    4.12.2010г.

    Повече снимки от Мезек може да видите на линк
    http://http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo...

  • Тайните на дългото поле

    ТАЙНАТА НА ДЪЛГОТО ПОЛЕ
    /Пътепис за Узунджово/
    Камелия Мирчева


    Съдбините на хората и техните селища са различни. Те са пълни с възходи и падения, с величия и забвения, с изгреви и залези, с надежди и отчаяния, с песни и с мъка.
    „Такъв е живота” – би казал някой философски настроен. Да, така е, но аз вярвам, че животът е такъв, какъвто си го направят хората.



    Пътувам днес към малко известно на съвременния българин място.
    Към едно село, което е изживяло своето величие и възход.
    Село, което е разрушавано от всеки следващ поробител или освободител.
    И като се замисля, май няма особено голяма разлика между поробителите и освободителите.
    Нещата и фактите са едни и същи, просто имената и гледните точки от които ги възприемаме са различни. И в това е причината един поробител да бъде възприет като освободител и обратното. Днес правя паралел с миналото и съвремието на българите и някак си мислите ми се редят около всякакъв вид ….”ители”.
    И независимо от това какво име им даваме, дали ги назоваваме с позитивното „освободители” или с негативното „поробители”, те в крайна сметка си остават само разрушители, унищожители и вредители.
    Защото точно тук, на това място, всички следващи дошли са унищожавали съграденото от предишните. Унищожавали са материални, духовни и културни придобивки, исторически ценности, унищожавали са хора, домове и семейства.
    Унищожението има много имена, понякога дори тяхното звучене изглежда достойно и мотивирано. Но това е само привидно. Тайната на съществуването е свързана с любовта и сътворяването.
    Тайната е свързана с промяната в живота и в душите на хората. Тайната е не в това колко владееш и какво можеш да разрушиш или заграбиш, а в това колко можеш да споделиш с другите.
    Винаги има трудни решения. Винаги има мигове, които изглеждат абсурдни или безизходни. Винаги има човек, който би могъл да промени живота ти, но само ако и ти си готов за промяна.
    Винаги има личности, които тласкат развитието на историята на един народ и на едно населено място напред или назад.
    И каква ще е посоката, като че ли все зависи от различните видове „…ители”.
    И парадоксът е в това, че няма кой знае какво значение как ги наричаме и какво име им даваме. Защото всички „…ители”, без значение дали са освободители, поробители, ръководители, потребители, вестители, гонители, зрители, грабители, извършители, изпълнители… винаги се превръщат в повелители. А самозабравилият се повелител рано или късно става разрушител и унищожител.



    Историята на българите и българската история понякога изглеждат като две различни истини, нямащи нищо общо по между си.
    Истината, историята, пътят и паметта?!...
    Днес се опитвам да подредя мислите си за пътят, по който върви човекът в робията и робството си. За истината на отделната личност и колективната истина на група хора.
    Пътят на една нация и паметта на един народ винаги са свързани с нечия черно- бяла истина?!...
    Паметта на българския народ в повечето случаи е много, много краткотрайна. Периодите на амнезия в историята на българите са твърде дълги и може би за това превратностите в живота на държавата ни са изключително драстични и тежки, а преходите и кризите дълги и продължителни, почти колкото човешки живот.



    Пътувам към едно село, към една джамия, превърната в църква и към Дългото поле. Пътувам с надеждата някъде сред тях да открия една истина. Истина за това, което разделя и обединява хората сега и в миналото.



    Селото се намира в близост до Хасково, разположено е на еднакво разстояние от Дунав, от Бяло и Черно море.
    Днес, в него живеят 1800 души. Домовете им са само на десетина километра от десният бряг на река Марица. Местността е обградена от север и запад с ниски възвишения, иначе полето е дълго, равно и плодородно.
    Съвременния човек не знае много за селото и по–скоро би свързал името му с военното летище, създадено през 1953 г. и закрито окончателно през 2002 г.



    Днес, малко известен е факта, че името на селото се е знаело на длъж и на шир в цяла Европа и Азия по време на турското робство. Че то е имало важно стопанско значение и близо три века е било свързвано е едно от най-големите търговски начинания на Османската империя.
    Селото е Узунджово и най-ранните сведения за него са от 204 г.пр.н.е. Това е времето, когато римляните основават селището Пизус на мястото на старо тракийско поселище. Тракийското селище е разрушено. От него няма много останали следи, освен намерените в региона оръдия на труда от около V в. пр. н.е. Не знаем и имената на тракийските племена живели някога тук. После дошли римляните. Те построили пътищата и крайпътните станции.
    Тук е минавал главният път Виа Сингидунум, свързващ Сингидунум /Белград/ със Сердика /София/ - Филипопол /Пловдив/ и Константинопол /Истанбул/. Пътят е бил трасиран със солидна каменна настилка.



    После пристигнали византийците и превърнали селището в голям и укрепен град. Нарекли го Блисимос. През VІ век славяните разрушили византийския град и основавали селището Вирово.
    През 815 година селото е споменато с и с името Макриливада в т. нар. Сюлеманкьойски надпис, като гранично село между България и Византия при сключването на 30 годишния мирен договор. В превод макриливада означава дълго, продълговато поле.
    През 14 век идват турците. Те завладявали селището. Разрушили не само него, но и християнския храм „Света Богородица”.
    Когато турците се заселили, нарекли селището Узунджово, ,,узунджа ова на турски, значело ,,дълго поле”. След разрушаването на Вирово българското население заедно с добитъка и покъщнината си се изтеглило на север и там образувало две нови селца.



    Турският военачалник Саруджа паша, по заповед на султан Баязид изградил хан за почивка на пътниците, които се движели по главния военен път. Край ханчето построил и дървен конак за войниците, които охранявали пътя. Така започнал новия живот на Узунджа ова.



    После постепенно всички търговски пътища на Османската империя започнали да водят и да тръгват от тук.
    Керваните пътували дълго денем и нощем, за да стигнат навреме за прочутия Узунджовски панаир, който първоначално е имал продължителност 40 дни, а последните години преди Освобождението – 15 дни.
    В Узунджово, близо три века /от първата половина на ХVІІ до 1876 година/ е кипяла оживената търговска дейност на международния панаир. Тогава населението на селото е било около 2000 души, а с изложителите и посетителите по време на панаира е достигало между 50 000 и 100 000.



    Първите сведения за Узунджовския панаир са от 1719 г., когато Френският дипломат Шарл дьо Пейсонел отбелязва широко известните пазари.
    Оманският пътешественик Евлия Челеби, посетил Узунджово през 1662г. пише:”…После минахме град Харманли и за 5 часа стигнахме в град Узунджа ова, сред едно широко поле на територията на Чирменския санджак. Има един голям, приличащ на крепост хан, подобен на който може да бъде само оня сарай в Татар Пазарджик, построен от Мактул Ибрахим паша. По своята здравина тази бележита постройка може би е по-здрава от оная в Пазарджик. Има 80 огнища, уютен отвън и отвътре, с голям обор - това е един импозантен хан. Градът има една джамия, няколко малки ханчета, една оживена чаршия с две железни врати, прилични на врати на крепост, като всички са покрити със синкаво олово. Има още около сто бедняшки къщи, но няма вода… “
    В бр. 69 от 1849 година на „Цариградски вестник” пише: „Един от най-главните панаири остана Узунджовский /между Едрине и Пловдив/ …Всяка годна през месец септемврия в него се събираха от вехто време търговци от Мала Азия, Армения, Каръм, Росия, Унгария, Лехия и Немско и търговските боравения по него беха много…”
    От друга една дописка от 7 септември 1874 г. на вестник „Век” става известно, че: "…В Европейска Турция, както е известно в Узунджово, Ески Джумая и Прилеп са градовете, в които стават ежегодно панаири, всякий един от тях с по-малко или по-много особено значение. И трите тия панаири, ако и общи, могат да се наречат по особено съставъци на българската търговия в Европейска Турция, защото безпрекословно в тях преодолява числото на българете. ...Узунджовскийт панаир обаче, както казахме по-горе, има едно особено значение. В него ся срещат нашите сънародници от всички почти страни, гдето живеят българе…"



    Според Йозеф фон Хамер /1774-1856/, австрийски историк и дипломат, автор на 10 томна „История на Османската империя” панаирът в Узунджово бил създаден през 1593 г. от Синан паша, велик везир по времето на султаните Мурад ІІІ (1574 – 1593) и Мехмед ІV (1593 – 1603). Според този разказ пашата преминал край Узунджово, много харесал мястото и затова отпуснал 30 000 гроша от хазната да се построи кервансарай, джамия, имарет и хамам /баня/. Наредил още пашата след приключването на строежа в селото да се свиква редовен панаир всяка година с продължителност от 40 дни.
    Кервансарайте били огромни обществени сгради в градовете или на възлови пътища. Те служели като места за хранене и преспиване на пътниците и търговските кервани. Кервансарайте имали огромни вътрешни дворове, в които пристигналите оставяли стоката и конете си. Имало специални помещения с фураж за добитъка и магазинчета, от които пътниците да си закупят провизии за пътуването.
    Кервансараят в Узунджово бил на 2 етажа с 350 стаи и обори за над 1000 коня. Част от неговият главен вход е запазена и днес. Тя стои някак си самотна и с нищо не напомня за онези оживени времена.
    Пред джамията е имало часовникова кула, построена през ХVІІ век и мраморен водоскок.
    Имаретът е сграда, място, в което се раздава безплатна храна на поклонници, бедни хора и дервиши. Обикновено е бил част от въкъвския комплекс или дервишкото теке. Имаретите са били широко разпространени в Османската империя в периода между ХІV и ХІХ век.

    Една друга версия разказва, че още в дълбока древност в Узунджово е имало пазарище, възникнало като местен християнски събор. Неговото тържище било разделено на отделни пазари, на които търговците и занаятчиите си имали свои чаршии, където предлагали продуктите си. На мястото на старото пазарище било изградено новото и превърнато в панаир, които добил грандиозни за времето си размери.
    Построили се по заповед на пашата и многобройни складове.
    Сергиите предлагали всичко, което се произвеждало по онова време, като се започне от добитък, храни и се стигне до кафе, съкларии, скъпоценности и екзотични персийски стоки – килими, платове, кожи, тафти, подправки, книги и какво ли не.
    От вътрешността на Дели Ормана везирът заселил 50 турски семейства, на които дал много земя и големи права.

    За това какво точно е представлявал Узунджовския панаир разказва френският пътешественик Ами Буе /1794 -1881/.
    Той предприел експедиция на Балканския полуостров в периода между 1836 и 1839 г. с която извършил огромни етнографски и геологически проучвания.
    През 1940 година се завърнал в Париж и издал книгата си, в която пише:
    [i]„…В равнината на тази речна долина, става един от най-големите панаири в Турция. Той е през лятото и понякога там има до 100 000 души... Узунджово е паланка от 2000 души, която се намира на еднакво разстояние от Дунава, Бяло море и Черно море. Тя е сборно място на всички области на Империята. Улиците й са препълнени с множество дървени бараки. Театри под открито небе, фокусници, зъбовадачи, менажери заемат част от местата и извършват същите упражнения, каквито и нашите. Обаче самият панаир в много отношения се различава от панаирите в европейските страни... Гърци и българи, молдовани, власи, турци и перси, руси и австрийци, евреи и християни са събрани тук и живееха в пълно съгласие, въдушевени само от желанието да направят по-добри сделки и да спечелят пари. Аз бях поразен от блясъка на някои търговци. Един от тях, родом от Влашко, имаше дюкян с кожи, който по богатство и избор стоеше по-високо от най-хубавите подобни заведения в Париж и Лондон. Стоката му, на стойност повече от милион и половина франка, беше надиплена в широки кожени чанти. Наблизо персийски търговци излагаха кашмирски шалове с хиляди светли шарки; фабриканти от Мала Азия разстилаха кадифени персийски килими от най-различна големина, както и повече от 20 души търговци на скъпоценни камъни. Около всички се трупаха купувачи. Колониалните стоки, материали за боядисване, желязо на прътове, ориз, кожи, тънки и груби сукна и памучни платове се търсеха много. Стъклария, порцелан, оръжие, вълна, коприна се излагаха в големи количества. Ясно се виждаше, че купувачите се снабдяваха за цяла година, което и обясняваше голямото движение на тая навалица. Разменната монета на панаира беше златно и сребърно кюлче, което всеки можеше да опита на разменния си камък. Начинът, по който тези търговци можеха да преживеят цели 15 дена на такова тясно място, беше наистина за учудване. На едни служеха за жилище колите, други разпъваха палатки на полето и постилаха вътре килими, възглавници и се чувстваха като у дома си. Няколко кафеничета и едно медниче попълваха готварските потребности, които са много прости на Изток. Месарите колят на полето, от близката гора докарват дърва, а чешмите доставят вода. Не се усещаше дори и неприятната миризма - толкова много всеки се грижеше за чистотата около дюкяна си от страх да не отблъсне купувачите с неприятни впечатления..."
    [/i]
    Пътищата към панаира били строго охранявани. На определени места имало стражеви застави, които пазели при евентуални набези на разбойници.
    За сигурността на панаира се грижели пожарни екипи и лекар от Пловдив. При възникването на спорове между търговци и купувачи заседавал съдебен състав, който се свиквал веднага.
    От панаира училищните настоятелства купували книги и учебници и търсели учители. Той се превръщал в голям есенен празник, съпроводен с много хора и трапези, кушии /конни надбягвания/, гюреши /борби/, песни и веселби.
    Имало специално определени места за веселбите и забавленията. На хорището се играели хората, пеело се е и се е свирило. Дресьори, фокусници и циркаджии са привличали хората.
    За реда на панаира и правилното сключване на сделките се грижел специално назначен чиновник. Търговците и стоките се облагали с мита, които достигали от 5 до 8 %.



    Живеели по времето на Узунджовския панаир различните етноси в разбирателство, въодушевени само от желанието да направят по-добра сделка и да спечелят повече пари, така твърди Ами Буе.
    Но дали това разбирателство се е запазвало и през останалото време?!...
    Според своето социално положение населението на Османската империя се е деляло на различни категории: военноадминистративна аристокрация, управленско административен апарат /бейлербейове, санджакбейове, везири и други приближени на султана висши сановници и по-нисши – бейове, спахий, тимариоти и миллет /народ/.
    Християнското население се наричало руммилет и от своя страна се е деляло на градско и селско. Градският руммилет си изкарвал прехраната със занаятчийство и търговия, а селският със земеделие и скотовъдство.
    Рая наричали зависимото от спахията население. Раята включвала християни и в редки случаи бедни и безимотни мюсюлмани. Но имало огромни различия в правата, свободите и данъчните задължения между правоверната рая и неверниците /християните/.
    Изключение правели определени категории християнска рая, които имали специални привилегии и данъчни облекчения. Те заемали определени служби и длъжности, без да се иска от тях да приемат исляма. Такива били войнуганите, които отглеждали коне за султана. Дервенджийте охранявали проходите, кюпюджийте строяли и поддържали мостовете, чалтъкчиите отглеждали ориз, доганджиите – ловни соколи и т.н.
    Със специален Султански документ Узунджово било обявено като селище на кадия.
    Кадията е съдия, които упражнява правораздавателна дейност в границите на казата. На практика кадиите в Османската империя разполагали с твърде широки власт и правомощия. Те следели за събирането на данъците и изпълнението на всички разпореждания на централната османска власт. Те контролирали местните пазари, оформяли покупко-продажбите и сключването на заеми и т. н.



    Безспорен факт е, че турското правителство по онова време поддържало митническа политика, която подпомагала търговията с чуждите държави.
    То полагало грижи, като редовно поправяло важните търговски пътища. Всяка година се издавали султански разпореждания относно ремонтните дейности по пътищата, охраната и поддръжката и административната структура. В края на ХVІ и началото на ХVІІ век Османската империя била втората по големина държава в света, след Испанската монархия, но населението й далеч надвишавало това на католическата монархия. Населението й надхвърляло 30 000 000 души. Огромната територия на империята се деляла на две основни части Румили /включвала европейските владения/ и Анадолъ /азиатските и африканските владения/.

    Стоките и търговците на панаира били облагани с определени такси и мита. Всеки търговец е можел да откупи правата върху определени мита и такси. Малко известен е факта, че Георги Сава Раковски се е занимавал усилено с търговия и през 1849 г. е откупил гюмрука /сухопътното мито/ на Узунджовския панаир.

    В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век дошли страшни времена, започнали кърджалийските набези. Появата на кържалийството дава началото на анархията и безвластието в Османската империя. Кърджалиите действали, като разбойнически банди, които подлагали проходи, села и градове на масов грабеж и палеж, съпроводен с особено жестоки убийства на мирни жители.
    Тази несигурност по пътищата довела до западането на Унджовския панаир.
    В бр. 56 на „Цариградски вестник” от 13 октомври 1851 година пише: „…купувателите за Узунджовския панаир намаляват. А той е най-важният в Румелия. И скоро ще се превърне в дребно, бедно пазарище”.
    Вестникът в по-късен брой съобщава за взетите мерки против кражбите, насилията и безчестията и че „пътят е заварден и няма опасност от разбойници”, както и това, че гюмрукът /митото/ и интизапът /налогът от продажбата на добитъка/ са премахнати.
    „Цариградски вестник” в броевете 345, 347, 347 и 349 от септември и октомври 1857 съобщава, за облекченията, предприети за свободната и безпрепятствена търговия на паранаира и тревожно известява, че на 26 август злосторници са предизвикали пожар при който са изгорели 200 дюкяна със стоки.
    През 1871 година Левски посещава панаира, за да закупи оръжие за Тайния революционен комитет.
    Агонията и упадъкът на панаира са ставали постепенно. С края на Узунджовския панаир се срива и пропада едно от най-големите търговски начинания в Османската империя.
    През 1876 година панаира се провежда за последен път.
    След Освобождението турското население от Узунджово се изселва. Кервансараят и другите сгради от прочути панаир са разрушени. От тях е останала само джамията и един от входовете на кервансарая.



    Кога е построена точно джамията не се знае. Предполага се, че тя е издигната на мястото на разрушената черква на Вирово.
    Една от версиите е, че джамията е дело на Коджа Мимар Синан, най – значимият строител и архитект в Османската империя, живял по времето на султаните Сюлейман I, Селим II и Мурад III. Той е построил джамиите „Сюлеймание“ в Константинопол и „Селимие“ в Одрин, както и повече от триста сгради. Според други сведения тя е дело на българския майстор Лальо Кръстев. Това предположение идва от факта, че на западните прозорци има оставена каменна гравюра – преплетени лале и кръст.
    Интересен е факта, че майсторът, който и да е той, вместо да построи джамията, обърнат към Мека-свещеният град на мюсюлманите я разполага на югоизток. Така тя е получила наименованието си Гяурджамиси.
    След Освобождението джамията е оставена да се руши до 1900г. Това е момента, в които селската църква „Свети Йоан Кръстител”, строена през 1857г. в Узунджово рухва. Тогава църковното настоятелство решило да приспособи изоставената джамия в църква. На редовно заседание на Десетото народно събрание сградата на джамията е дадена на селската община. Следват три годишни спорове за това дали да се разруши джамията и с материала да се изгради църква или джамията да се запази, като се преустрои в православен храм.
    В крайна сметка надделява второто мнение и слава Богу. Това решение прекъсва цикъла на безсмисленото разрушение.



    През 1906г. сградата официално е осветена и преустроена за църква.
    При пълното обновяване и реставрацията на джамията – църква през 2006-2007 г. над централния вход са открити два надписа на арабски език. Единият от надписите е датиран към ХVІ в.



    В иконостаса на църквата е вплетена около Разпятието глаголичната молитва.





    Иконостасът е висок 9 метра и широк 14 е изработен от Уста /майстор/ Дарин Божков. Девет месеца тревненският майстор работи от липа, бук и орех внушителния иконостас.
    През 2007 г. църквата е преосветена от Пловдивския митрополит Николай.



    Стоя в двора на църквата „Успение Богородично” в село Узунджово.
    В краката ми са нападали орехи. Студено е.
    Вглеждам се в запазената част от портата на кервансарая и си мисля за напоените с кръв драми на историята, които са се разигравали през хилядолетията на това място.
    Взирам се в сградата на джамията, превърната в църква и си мисля за това колко шарен е света и колко различни лица може да има една истина, погледната от друг ъгъл и от различна гледна точка.



    Пренасям се назад във времето сред оживлението и звуците на Узунджовския панаир, един от най-големите в Османската империя и неусетно пристъпвам към храма.
    Нито доброто, нито злото имат чист вид. Мислите и делата човешки правят света и живота добър или лош.
    Омразата поражда омраза, разрушението води до ново разрушение.
    Нито живота, нито смъртта, нито историята, нито миналото биха могли да имат обяснение и смисъл в настоящето и в бъдещето, ако човек не е готов да извърви своя Път и да поеме своята лична отговорност към себе си, към децата си и към света, в който живее.



    В храма дълго се взирам в очите на Божията майка.
    В тях е събрана цялата болка от сълзите на майките, изплакани при появата на всеки следващ „…ител”.
    В тях са събрани паметта за мъртвите и уроците за живите.
    В тях са душите и сърцата на родените и неродените все още деца.
    В тях е скрита плахата надежда, че човеците най-после ще разкрият тайната на дългото поле и ще я предат на децата си, като ги научат да живеят с мъдростта на прошката и силата на любовта.

    2.11.2010

  • Камък по камък

    КАМЪК ПО КЪМЪК
    /Пътепис за едно пътуване до Чудните скали и с. Аспарухово/
    Камелия Мирчева


    Пътуваме. Днес не бързам. Минаваме през забравени от Бога обезлюдени селца. Подминаваме ниски запустели къщици и места, пълни с тихо отчаяние.
    Взирам се в непроходимите и обрасли дворове, в разрушените покриви на къщите край пътя и ми става тъжно.
    Тук някога е царял живот, а днес има единствено тишина.
    Дълго пътуваме през пустите селца и тишината...
    Докато внезапно и някак си неочаквано пред очите ни се разкри смайващата гледка на Чудните скали.



    Уникалният природен феномен „Чудните скали” се намира на четири километра от село Аспарухово, на 30 км. от Провадия и на 90 км. от Варна.
    Скалите са разположени над язовир „Цонево” върху площ от дванадесет хектара.
    Скалните образования са с причудливи форми и отдалече наподобяват островърхи издължени конуси и пирамиди, които приличат на недостъпен бял замък.
    Височината на скалните масиви достига до 50 метра и като че ли скалите изникват непосредствено от водата на язовира.
    Интересното е, че камъните не са монолитни, а на блокове. По цялата дължина на Чудните скали са прокопани три тунела, през които може да се премине с кола.



    Всичко наоколо изглежда приказно и създава някакво странно нереално усещане за пътуване назад във времето. Пътуване към ония стари времена, когато тук под водите на язовира е кипял живот, до мига, в който се е „наложило” животът да се премести по-нагоре, в ново селище.
    Аспарухово било разположено в северното начало на един от проходите на Източна Стара планина на стария път от Овеч /Провадия/ за Анхиало и на брега на река Луда Камчия.
    Пез различните времена селото се наричало Овчага, Ченге и Аспарухово.



    Земята пази следите и тайните на траки и римляни. Районът около прохода е населяван през ІV – ІІІ хилядолетие преди новата ера.
    Казват дори, че по време на галските набези на Балканите за кратко време в околността е била столицата на келтския цар Кавар.
    През 1277 – 1279 година Овчага се споменава от византийския летописец Мануил Фил, който пише, че селището е крепост, която се сражава на страната цар Ивайло срещу византийския военачалник Михаил Глава.



    Според едно предание през 1388 година войските на Али паша минават през прохода и в местността „Орехово” става голяма битка. Жертвите били толкова много, че след това мястото било наречено „джанери” /място на мъртви души/. А по-късно от думата „дженк” /бой, битка/, която при говор се е трансвормирала в ченг се е родило и второто име на селището – Ченге /при произношение ударението са поставя върху първата сричка/.
    Годината била 1409. При въстанието на Константин и Фружин крепостта Овчага е превзета от българите, но през 1412 синът на султан Баязид – Муса завладява крепостта отново и я разрушава през 1413 година.
    Евлия Челеби, турски пътешественик, през 1651 година пише, че Ченге е българско село със сто къщи и неговите жители не плащат данъци, тъй като са дервенджии. Дервенджийските селища са имали статут на вакъфи и това им давало известни привилегии в Турската империя.
    Пословична била честността на жителите на Ченге. Едно друго предание разказва, че когато в района се загубила кесия от султанските пари цялото население мъже, жени и деца излезли да я търсят. Намерили я и я върнали.



    Привилегиите на дервенджийско селище са отнети през 1821 година, след като местното население участвало в движението Филики Етерия.
    Това е тайна гръцка организация, която е основана в Одеса и е получила политическа и финансова подкрепа от руския цар Александър І . Нейната основна цел била да освободи Гърция от турско робство, но в програмата й се е имало предвид и общо балканско антиосманско въстание. Затова водачите на организацията установяват връзки с представители на другите балкански народи, а нейната мрежа се разпростряла и извън пределите на Гърция.
    Според описаната история на с. Ченге в монографията на местният учител Илия Тодоров в селото дошъл археолога Карел Шкорпил. Това се случило в началото на миналия век. Школпил отбелязал, че ченгенци си приличат като братя, че всичките били смугли, със скулести лица и тънки нозе. Археологът направил предположението, че те са потомци на аспаруховите българи и затова през 1934 година селото е преименувано на Аспарухово.



    Древна история, чудни скали, легенди и язовир…
    Всичко това някак си се преплита и слива.
    Скалите се отразяват във водите на язовир „Цонево”, третият по големина в България. Язовирът е разположен по поречието на река Луда Камчия. Дължината му е 28 километра, а язовирната стена е 39 метра. Водите му погълнали през 1970 година по-голямата част от земите и къщите на старото селище.



    Жителите на селото оставили под водата домовете си, но пренесли, камък по камък църквата и килийното си училище на ново, по-високо място Пренесли ги далеч от заприщените в язовира води на Луда Камчия.
    Този факт толкова силно ме впечатли и насочи мислите ми към идеята за пленения човешки разум, попаднал в управлението и властта и за великият български характер на обикновените хора.
    Просвещението, образованието, вярата и паметта са пътищата, чрез които човек може да стане свободен. Само чрез тях робът осъзнава робството си и в душата му се запазва родена идеята за свобода.
    Може точно това са проумели през 1970 година жителите на селото и затова са пренесли паметта си камък по камък на новото място?!...
    Защото паметта им била събрана в камъните на построена през 1858 г. от охридски майстори църква „Света Петка”.
    Паметта им била събрана и в килийното училище. Там хората отваряли сърцата и душите си за знание и просвета. То било открито през 1851 година. Първият учител в него станал Димитър Събев, роден в с.Еркеч /дн.Козичино, Бургаско/.
    Даскал Димитър бил самоук - научил се да чете и пише на черковно-славянски в Русия, където живял няколко години. През 1855 г. на мястото на даскал Димитър за учител бил назначен поп Киро, който бил родом от Котел.
    По ония времена учителят бил назначаван от старейшините на селото за срок от една година - от Димитровден до Димитровден. Трудът му се заплащал в натура - по една крина жито и храна по ред /на гезек/.
    Учителят бил селски писар и същевременно певец в църквата. Първоначално училището се е помещавало в частни къщи, но през 1855 г. била построена специална сграда, в която имало две стаи - едната за класна, а другата за църква.
    Прозорците били облепени с хартия, чинове нямало. Учениците сядали на дъски, поставени върху камъни. Начинаещите ученици се учели да пишат с пръст или с пръчица върху пясък.
    Класната стая се отоплявала с огнище, край което имало миндерлък - мястото на учителя. Обикновено всеки ученик носел сутрин по едно дърво за огрев.
    Класната стая е служила и за жилище на учителя. Децата били приемани за ученици след като навършат седем години.
    Те можели да постъпват в училището по всяко време на годината. Класове нямало и всеки учел, докато се научи да чете и пише. Броят на учениците от 20 достигнал постепенно до към 50.
    Учебната година е траяла почти през цялата година. Прекъсвала се само по време на жътва, харман и други важни селскостопански работи.
    Учебните занятия били целодневни, като на обед по-малките ученици спели по един, два часа. Обучението се извършвало по най-примитивен начин. Учителят написвал на дървена дъска азбуката на всеки ученик поотделно, прочитал им я и учениците я заучавали.



    Сградата на училището просъществувала 167 години, надживяла и турското робство, но не могла да оцелее при социалистическото управление.
    Селото успяло да преживее повече от 1000 години превратностите на битки и набезите на нашественици и завоеватели /византийци, черкези, татари, османци/, но не могло да оцелее пред великия устрем на социалистическото строителство. През 1969 – 70 г. било взето на най-високо равнище решението на мястото му да бъде построен язовир „Георги Трайков” /сега Цонево/.
    Речено – сторено. Водите заляли домовете на хората. На дъното на язовира останали гробовете на предците им. Останали къщите и училището. Потънали легендите и обредите. На дъното на язовира останало всичко, с изключение на църквата.



    Чудно нещо са това хората!... Оставят домовете си, но пренасят, камък по камък църквата и я изграждат на новото място, по-нагоре и по - далеч от заприщените в язовира води на Луда Камчия.
    Чудно нещо са това българите. Някои безумци решават да потопят с водите на язовир селото им, домовете им, паметта им, гробовете на дедите им.
    И част от тях местят камък по камък църквата си и остават в новото си село, което запазва името си Аспарухово. Други тръгват. Тръгват и се заселват село Тополи /Инджекьой/.



    Днес, в Аспарухово има частен етнографски комплекс със старинни къщи. Запазени са църквата и възстановеното килийно училище.
    В селото живеят около 640 души. Тук могат да бъдат чути разкази за турци, черкези, самодиви, хайдути, войводи, даже и за партизани.



    Местните хора обичат да разказват, ценят света на песента и никой не се съмнява, че всичко изпято в песните е истина, която се е случила някога.
    С тъга разказват, че там, долу в язовира са останали сенките на предците им.
    С тъга разказват и за онези времена, когато е имало ред и е било ясно как човек може да подреди живота си в света.
    Спомнят си, че по ония времена е имало една традиция - всички младоженци да се къпят на Ивановден в ледените води на Ичера /така тогава наричали река Луда Камчия/. Но станало така, че един не пожелал да го направи и през целия му живот селото го знаело като „Некъпан Павлю”.



    В старинната носия на хората от село Аспарухово има един много любопитен факт – ризите не са бели, а сини. Защо сини никой не можа да ми каже, но научих, че по ония времена носията била не само дреха, а символ. Знак, по който можеш да познаеш възрастта, професията, материалното и семейното положение на човека.
    Народните носии не са просто дрехи, а изкуство, в което чрез тайни символи и знаци е вплетена закодирана за човека информация. По носията, ако човек е посветен би могъл да разчете в сложната система от знаци и символи не само информация за личността и социалния статус на човека, а и за това дали е делник или празник.
    Символите вплетени и втъкани в народните носии са реалност, по-могъща от тази, която е видима за очите ни. Те са сила, която предпазва човека от зли погледи и от уроки.
    И може би в синята риза на ченгенци има някакъв смисъл, някаква скрита сила и мощ, но за съжаление тя ще си остане тайна, погълната от водите на язовира.
    И все пак, за наша радост не всички тайни са останали на дъното на язовир „Цонево”.
    В етнографския музей на Аспарухово, днес, могат да се видят запазени традициите на тъкачеството и грънчарството. Може да се усети духът на един далечен и позабравен свят, както и да се дегустира пресен мед и старо отлежало вино. И всичко това под невероятния ритъм на гайда. Тук хората разказват приказки на виното, докато го точат във бъклиците, за е пивко.
    Тук празниците се тачат и си имат свои имена. Коледуването се нарича Станиник.
    „Буенецът” е типично ченгенски ритуал, който се изпълнява в седемте недели между Сирни Заговезни и Връбница. Всяка неделя момите, които са за сгодяване или били вече сгодени се събирали, пеели и играели хоро – буенец.
    На Връбница се избирала мома, водач на хорото. Тя също се нарича буенец, трябвало обаче да е сгодена и да има брат ерген. Косите на момите са сплитали в специална плитка, която се нарича пележ. Изключение прави момата водач. Нейните коси са разплетени и е облечена с врахам /горна връхна булчинска дреха/.
    Момите влизали във всеки дом, пеели песни и играели хора. Репертоарът на песните е много широк – за мома, за момък, за земеделец, за овчар, за войник и т.н.
    Майката на буенеца изпичала цяла пещ хляб и готвела боб. Момите, след като направели обиколката си из селото се връщали в дома на буенеца, където ги чакат кумът и кумата и сядали на трапезата. От Връбница до Великден момите участвали в ритуала говеене на кума.
    Говеенето /не говоренето/ приключва на Великден. Тогава отново се събират в къщата на буенеца, носят краваи и червени яйца на кума и му целуват ръка.
    Идвали и момците и празникът продължавал с много песни и хора, с много смях и веселие. До преди войните този ритуал е бил изцяло запазен в Аспарухово, а от него днес е останал само танцът „връбен буенец”.
    Кукеровден се е празнувал на Сирни Заговезни. Интересното и различното тук е, че има строго определено кукерско хоро, което се е играело на различни места в селото.



    Песните и традициите, продължавали частиците памет, която ченгенци успели да запазят и съхранят в онези спасени от водите на язовира камъни на църквата „Света Петка”. Песните и традициите крепели човешкия дух и пазели идентичността на хората.
    Но децата пораствали, напускали селото, младите се пръскали по различни краища на света и традициите, които крепели общността се забравяли и постепенно отмирали.
    И това, което е останало от тях е само туристическа атракция.

    2009г.

  • Между земята и небето

    МЕЖДУ ЗЕМЯТА И НЕБЕТО
    /пътепис за Ягодинската пещера, връх „Свети Илия” и „Орлово око”/
    Камелия Мирчева

    Сред царство на пропасти, върхове и пещери, сред свежестта на много нюанси на зеленото и кристално чистия въздух в крайните ридове на Вейлишко – Виденишкия дял на Западните Родопи е разположено малко селце.



    В него живеят 500 души, а красотата наоколо е толкова много, че ражда песен в душата.
    Селото е Ягодина. То тихо и кротко се е сгушило в диплите на връх Свети Илия /1563 м./. На юг от него издигат снага връх Дурдага /1693 м./ и Кокалов връх /1637 м./.
    От запад на изток величествено се извисяват непристъпните скали на Буйновското и Триградското ждрело.
    Всичко наоколо разказва и пее.
    Разказва приказки и легенди с аромат на мурсалски чай. Пее родопски песни за подвига и славата, за теглото и мъката, за любовта и мечтите, за вярата и безверието.
    Пеят върховете и хората с гласа на Орфей, а песента им се слива шума на Буйновската река, която като изкусен ваятел е сътворила безброй красиви водопади и водоскоци.
    Село Ягодина има много древна история. Създадено е през V в. п.н.е. в местността Баракли. Три пъти е опожарявано. По време на турското робство името му е Балабан, а в някои турски регистри от ХVІ век се среща и като Балабанлар, Саръ Балабан и Дур Али Бей.
    През 1912 година Любомир Милетич пише, че селото спада към Дьовленската каза и че населението му се състои изцяло от помаци. Стойо Шишков посочва, че то през 1913 година попада в Рупчоската каза. През 1913 година Ягодина е опожарена от българските войски, при потушаването на бунт инсцениран от правителството на Гюморджинската република.



    Само на три километра югозападно от селото се намира прочутата Ягодинска пещера. Наричали я Имамова дупка.
    Една легенда разказва за онези времена, когато една след друга падали крепостите на Родопа планина под ятагана турския завоевател.
    Планината горяла и плачела. Хората виели от болка и страх. Камък по камък се късали от планината. Последният неин защитник бил Гордьо войвода, който след падането на Беденската крепост се укрепил в Бабин град, край Девин.
    След дългата и тежка обсада на крепостта, той се изтеглил към непристъпните скали на Триградското ждрело. Ордите на Ибрахим паша го преследвали. Последвало сражение. Турския паша, предводител на войската и зет на самия султан бил убит, а Гордьо ранен.
    Разгневената башибозушка войска тръгнала към двете близки села и подложила на невиждано жестока сеч местното население.



    Раненият войвода стигнал до връх Свети Илия, където се подслонил в Орловата пещера. Тежки били раните му, но това не му попречило всеки божи ден със сетни сили да размахва дизия родопски чанове, за да дава сила и кураж на хората и да възвести, че българският дух е все още жив.
    Легендата разказва, че турския паша бил погребан, а по-късно, близо до това място в негова памет жена му издигнала джамия. Легендата разказва, че Гордьо войвода починал от раните си в Орловата пещера, но незнайно как чановете продължили да звънят и пеят от върха.
    Пеели чановете, докато планината потъвала в кръв и огън. Хората бягали. Едни се приютили във високите родопски гори, други в непристъпните пещери.
    Много били убити. Населението на село Ягодина потърсило спасение в Имамовата дупка /Ягодинската пещера/. Седяли в пещерата хората, но свършила водата. Нямало и храна.
    Подгонено от глада и жаждата едно момиче излязло да види какво става навън и да потърси вода и храна. Срещнало по пътя си баба, която през сълзи занареждала, че всичко е изгорено, хората са мъртви и живи, освен нея няма останали.
    Върнали се момичето и бабата в пещерата, но били проследени от дебнещите наоколо турци. Те не посмели да влязат в дупката, но зазидали входа й и погребали живи скритите в тунела на пещерата хора.



    Мисля си за чановете и за техния глас. Чановете не били просто звънци, които показвали къде се намира стадото, а душа. Душата на своя стопанин. И тази душа говорила, пеела, свирила, предупреждавала за опасности.
    Чановете се изливали и правели в „дизи́я”, т. е. в комплект. Една дизия имала девет номера или девет гласа, съответствуващи на девет последователни музикални тона. Отделните номера са известни главно със своите турски названия: „бринджи́-деве” (първи глас), „екинджи́-деве” (втори глас) и т. н. или накратко „биринджи́й”, „екинджи́”, „юченджи́”, „бешинджи́”, „алтънджи”…
    Освен „кабá” (чановете от нормалната дизия) се изработвали още тъй наречените „джури́ци” — комплект като първия, само че в по-горна октава. Селото познавало дизията на кой стопанин е.
    Това с чановете си е било труден занаят. И макар да са изливани в едни и същи калъпи, с еднаква сплав дори и еднаквите номера на чановете никога не издавали един и същи глас, тъй като значение за гласа оказва и повърхността и граповостта на стената, сребърните монети, които пускал в сплавта стопанина, атмосферните влияния и влажността на въздуха при изваждането на чана от калъпа.
    Чановете, особено големите номера, били твърде тежки. Най-големият номер тежал 4-5 кг. Пълният комплект чанове включвал тридесет и шест разнокалибрени звънеца. Но по ония времена не били по джоба на всеки, а и през турско робство имало ограничения за броя на чановете в стадата на християните. И въпреки това, казват че гласът на една добра дизия чанове може да се чува в радиус 30 км. и ако на някой кехая /овчар на голямо стадо/ му откраднели чан все едно било „да му откраднат сърцето и душата”.



    Тук, в Родопа планина пее всичко – хората, чановете, пещерите и върховете.
    Пеят и разказват…



    Още пред самия вход на Ягодинската пещера ни лъхна хлад. Нещо невероятно приятно в горещия августовски ден.
    Температурата в пещерата е постоянна и целогодишно се запазва. Първото усещане е за студ и тъмнина, но след това пред очите се откриват приказни гледки. Подземният ни преход трае около един час при температура 6 градуса.



    Пещерата е на около 275 000 години и е дълга 10 км. това е третата по-дължина пещера в България.
    Разположена е на десния бряг на река Буйновска. Проучванията й започнали през 1963 г., а през 1972 -1986 година се извършва повторно картографиране и се откриват нови галерии и участъци.
    Ягодинскта пещера има пет нива, три основни и две междинни. Третият е етаж е благоустроен като туристически маршрут, в който е изградена 1100 метровата туристическа пътека. Входът и изходът към него са изкуствено прокопани тунели. Естественият вход на пещерата е на първия етаж. Там е открито древно жилище, обитавано през ІV в. пр.н.е.
    Предполага се, че то е било дом на майстори грънчари, които са вадели глина за изработване на съдовете от коритото на Буйновската река. Съдовете са изпичали в пещи, а обитателите на жилището са го напуснали след срутване причинено от земетресение. Това енеолитно жилище е единственото запазено в Европа в естествения си вид. Намерени са керамички съдове, керамични пещи, овъглено жито, хромели /ръчни мелници/, тежести за вертикални станове.



    Пътеката, която минава през пещерата предоставя възможност да се види един невероятно красив, подземен свят. Усещането не би могло да се опише с думи.



    Преминавам през сложната плетеница от лабиринти, галерии и зали.
    „Срутищната зала” има най-големите размери – дълга е 33 м., широка 25 м. и висока 11 метра. Пещерната украса е невероятно. Хиляди различни по цвят и големина пещерни образувания приковават погледа. Най-големият сталактит в пещерата „Пещерния вулкан” смайва с височината си от 2 метра и широчина – 1,20 м.



    Това е един различен свят, приказен и магичен. Свят, в които цари тайнствена красота, тишина, магия и величие. Свят, без насилие и предателства, без интриги, велики драми и трагедии. Тих и величествен свят.



    Направо настръхвам, като си помисля, че всичко това се формирало за милиони години. Сталактити, сталанктони, пещерни бисери и перли, хеликтити, синтрови езера, леопардова кожа, дендриди и причудливи форми. Тук всичко е магично, приказно и уникално. Само тук се срещат 22 вида пещерни образувания, от известните 28.



    Хеликтитите са много крехки калцитни и арагонитни кристали, образувани по тавана, стените и пода на пещерата. Те са израснали в различни посоки и представляват приказна гледка в причудливи форми – влакна, спирали. Някои от тях наподобяват приказно обагрени цветя. Тук сред невероятно прекрасните хеликтити на Ягодинската пещера усетих отново истинската същност на любовта. Любовта и благодарността, които те правят свободен.



    Стоя омагьосана пред това природно чудо и изведнъж ме обзема носталгия по загубената за повече хора неподвластна на времето красота.
    Потъвам в мълчанието и тишината и си мисля за онази прекроена от човека реалност извън пещерата. За интерпретациите на света и смисъла на човешкия живот, който отлита толкова бързо. Мисля си за това, че все не ни остава време да осъзнаем себе си и да пресеем важните от маловажните неща.
    Мисля си за онези паралелни реалности, които сам си създава човек и живее живота си в атмосфера на страх, гняв и омраза.



    Гледам цялото това съвършенство, поглъщам красота и слушам гласът пещерата.
    Става ми тъжно за хората, който си вярват, че в съвременния свят не съществуват тайни. За хората, станали роби на вещи и колекционери на скъпо струващи играчки, които са забравили, че красотата съществува и че тя принадлежи на всички, които имат очи и сърца да я видят.
    Давам си сметка, че съвременния човек е пленник на собственото си ежедневие и забързаност. Пленник, който докато се надбягва с хилядите битовизми, пропуска онази невероятна, сътворена от Божиите ръце красота, която единствена може да го пренесе в друг свят, да го докосне до Божественото и да му дари усещането, че няма невъзможни неща.



    Тук, в Ягодинската пещера усетих живота, като предизвикателство, като песен и като свобода.
    Свобода?!... За един тя може да бъде свързана със свобода на словото, за друг – със свободно придвижване и пътуване без граници, за трети с възможности на избор за реализация...Свободата има различни измерения. За мен днес тя е едно пътуване към чудо, толкова велико като самия живот.
    Чудо, което ми даде възможност да се случат и други, нови чудеса.
    Вървя по пътеката и усещам душата на пещерата. Тя е скрита в камъка и в капките вода. Онази вода, която единствена може да победи с ласките си камъка и да превърне неговият шепот в глас и в неземна красота.
    Онази вода, която достига до сърцето на вечния и силен камък и го променя.
    С тези мисли спирам пред ПЕЩЕРНИТЕ ПЕРЛИ. Те са дребни, бели и жълтеникави топчета с големината на лешниче. Образуват се от капките варовита вода, която се натрупва около песъчинката и я порира, като постоянно увеличава размера й.
    Тези перли с размери до 2 мм. се наричат оолити, а тези с размери над 2 мм. – пизолити. Извадените от водата пещерни перли се разлагат на прах. За образуването на една перла с размерите на грахово зърно са необходими 200 години.
    Спирам пред нареченото от спелеолозите образование „Леопардова кожа”. То е уникално и наподобява кожата на леопард. Получава от образувани малки вдлъбнатини във варовика, в които се утаява глината. На тези места се образуват по-тъмнокафяви петна.



    Стените на пещерата са осеяни с дентрити - малки, разклонени скални образования, които много наподобяват мънички корали. Кораловите образования са се оформяли векове в малките езерца на пещерата.
    Има някакво каменно тайнство в приглушената светлина, а скалните образувания излъчват магическа сила. Има нещо приказно и странно вълнуващо, като участие в приключенски филм.
    Спелеолозите твърдят, че в една от залите на Ягодинската пещера живее Дядо Коледа, тъй като карстовите образования наподобяват на стареца и неговите джуджета.
    Акули, каменни рози, Богородица и младенеца, Пижо и Пенда, крокодили, алигатори и какви ли още не причудливи форми е образувала природа.



    „Неосъществената целувка”, така е наречен сталактонът, които се е образувал от сталактит и сталагмит, чието тегло е изчислено на около 3 тона.
    В една от залите има новогодишна елха, която се подменя на всеки пет години. Въздухът в пещерата така е консервирал дръвчето, че то изглежда, като че ли все едно че е поставено вчера.
    В близост до дръвчето е ИЗВОРЪТ НА ЖИВАТА ВОДА. Казват, че ако някой пие чаша жива вода от извора ще живее толкова години на колкото е пещерата. Само че има едно условие, след като човек пие от водата не трябва да излиза от пещерата, а да остане там до края на живота си. Идеята да съм световно известен експонат след близо 300 000 години ми се стори много безумна и затова подминах извора.



    В Ягодинската пещера има и ритуална зала, в която доста двойки са сключили граждански брак. Има и „Стена на греха”. На нея посетителите се опитват да залепят монета върху глинестата повърхност, но само на невинните, според преданието се случва това.
    Езерото на късмета е другото впечатляващо място. В него туристите хвърлят монети и все не успяват да оцелят от първия път. Местенцето е доста тясно и монетата или се удря в стената или се връща обратно. Смята се, че това е лош знак, затова те повтарят хвърлянето до постигането на успех. Тук вярата в чудеса е особено осезаема, защото всичко наоколо е чудо.



    Излизам от пещерата и отвън ме посреща горещият августовски ден. Но точно днес нямам никакво време да мисля за високите температури, защото ми предстои ново приключение – посещението на връх „Свети Илия” и на площадката „Орлово око”.


    Върхът е разположен на 1563 м. надморска височина на север от село Ягодина.
    Пътуването до него е по черен път, по който могат да се движат само джипове.
    „Площадката „Орлово око” стърчи 6 метра над Буйновското ждрело. Монтирана е на ръба на скалите и оттам се разкрива, като на длан Родопа планина. На запад гледката се простира чак до Рила и Пирин, а ако имате добро зрение, на север погледът Ви може да стигне чак до Стара планина. На изток се виждат Чаирските езера и източните части на Родопите. Площадката е изградена от стоманено – бетонна конструкция, която издържа три тона товар. Никъде другаде няма такава. Кръстихме я „Орлово око”, защото от тук се виждат две трети от Буйновското ждрело, Борино, Чала, Ягодина, а в далечината на юг планините на Гърция…” – разказва нашият шофьор докато ние се настаняваме в джипа.



    Пътуването до върха е около половин час.
    Маршрутът е доста екстремен и повишава адреналина, но си заслужава. Постепенно пред погледа на човек се разкрива цялото величие на Родопите.
    Въобще нямах реална представа какво ме очаква на върха.
    Просто думите не могат да предат всичко, това трябва да се види, почувства и изживее.
    Непрекъснатото изкачване по билото, усещането на камъчетата под гумите на джипа, спираща дъха ти красота, всичко е някак си величествено и напрегнато и въпреки всичко доминира еуфорията на онези родопски чанове и на безпределната свобода, които можеш да чуеш и усетиш в сърцето си само тук.



    Прахът от гумите на джиповете се смесва със порива на вятъра и кристалния въздух те карат да усетиш живота в неговата цялост. И колкото по-големи препятствия преодолява джипа, толкова по-силен е адреналина и усещането за радост от преживяването на красотата с всички сетива.
    Човек неусетно се слива с планината, с въздуха, със земята, с небето, с песента на родопските чанове и самият той се превръща в песен.



    Стоя на върха на Свещената планина.
    Жадно поглъщам всичко наоколо – красотата, височината, въздуха, звуците.
    Стоя на върха. Миг, а може би цяла вечност сърцето ми се разтваря между земята и небето и се пълни с покой, тишина и глас. Гласът на Родопа планина. Той е топъл и дълбок. Той е събран в родопските чанове, във вятъра и в песента.



    Гласът на Родопа планина се издига все по-високо, достига сърцето ми и бавно и постепенно разкрива тайните си.
    Тайните за вечните и неуловими неща, чрез които можеш да придобиеш отношение към себе си, към другите и към света.
    Тайните на възторга, изумлението и вдъхновението, чрез които запазваш Душата си чиста и цяла.
    Тайните на прошката, признателността и благодарността, които носят свобода и извисяват човека над ограниченията, безумието, глупостта и пошлостта.



    Тайната на личният избор и неговата цена.
    Тайната на онова великото умение да живееш живота си пълноценно тук и сега, в дни на оскъдица и в дни на изобилие и да се радваш на всеки негов миг.
    Защото животът е предизвикателство и обстоятелствата в него разкриват само истинската същност на човека.
    Защото животът е дар и неговото време не е безкрайно, а определено.

    28.08.2010

    Повече снимки от Ягодинската пещера, връх "Свети Илия" и "Орлово око" може да видите на
    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-
    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-

  • Огледалото на България

    Огледалото на България
    /пътепис за едно пътуване до Арбанаси/

    Камелия Мирчева

    Денят е меланхоличен, влажен, мъглив и хладен. Краят на октомври е, а усещането по-скоро е за ранна есен.
    Пътуваме за Арбанаси. Селото е разположено на високо плато, на 5 км. североизточно от Велико Търново и почти на такова разстояние от градовете Горна Оряховица и Лясковец.



    Легенди и митове витаят около Арбанаси от древността до днес.
    Едно предание разказва, че в най-дълбока древност, селото било заселено от български боляри, дошли от най-западните части на България.
    Някои автори твърдят, че Арбанаси е свързано с пленения от цар Иван Асен ІІ епирския деспот Теодор Комнин и неговите приближени.
    Дъщерята на Теодор Комнин Ирина пристигнала в българската столица, като пленница. Това се случило след победата на българския цар при Клокотница през 1230 г. Тогава били пленени и доведени в Търново и около 40 семейства, висши държавни лица и боляри, служещи в двора на епирския деспот.
    След брака на цар Иван Асен ІІ с Ирина Комнина през 1238 година тези семейства били освободени и заселени в Арбанаси.



    Тогава името на селището било Загорие и в него живеели българските боляри с още 2000 жители.
    Новото име на селото Арбанаси, идва от думата „арбанаш”, която в превод означавала албанец.
    То се свързва с падането на България под турска власт. Султан Баязид І известен с прозвището Светкавицата убил болярите и в далечната 1538 година, Сюлейман Великолепни подарил земите на сегашните селища Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица на великия везир, зет си Рустем паша. Това било узаконено чрез султански ферман, в който четирите селища били наречени Арнабуд кариелари.



    Има много богат документален материал, летописни бележки и приписки, които съобщават за достигналия икономически разцвет на Арбанаси през ХVІІ и ХVІІІ век. Селището през този период е голям занаятчийски и търговски център.
    Тогава в него е имало около 1000 къщи, населявани предимно от богати търговски фамилии. Основният поминък било производство на коприна, джелепчийство, златарство, медникарство и развитие на много занаяти.
    Легендарни и прочути били търговците на едър добитък от Костурско, Южна Албания и Северен Епир, които незнайно кога се били заселили със стоката си в Абанаси. Те пътували из цялата Османска империя. Стигали до Италия, Русия, Индия и Персия.



    В края на ХVІІІ век селото е ограбено и опожарено от кърджалийте.
    Това, което разбойниците и огъня не успели да довършат го сторили епидемиите от чума и холера.
    Богатите търговци се изселили и след 1810 година започнало ново заселване на от българи, дошли от Тревненския и Еленския балкан.
    Арбанаси до този момент било крепост на гръкоманщината. Гръцкият език бил официален в селото, не само за църковните служби, но и като говорим от населението. Тук било и прочутото гръцко училище.



    В представите ми се сменят картини и звуци на кервани, натоварени със стока. Чувам тропот на конски копита и звънци на стада, отглеждани по тучни пасища.
    В представите ми се сливат звуците на работилниците на златари, медникари, ковачи, кацари, обущари, абаджии…
    Звуците са толкова жизнерадостни и цветни, че успяват за кратко да прогонят сивотата на мъгливото есенно време.
    Но представите са едно, а реалността е нещо съвсем различно…



    Първото ми впечатление от Арбанаси са тесни, кални улички и огромни къщи, зад високи зидове.
    Тук днес живеят около 300 души.
    Днес тук има много история – запазени са 144 къщи, строени през ХV – ХVІІІ век, 5 църкви и два манастира и всичко това е някак си недостъпно за обикновения човек.



    В Арбанаси цари някаква застинала красота, зазидана, заключена и затворена в себе си. Красота, някак си далечна и недостъпна и като че ли не само заради каменните огради и високите порти.
    Имам странното усещане, че съм попаднала в място, с изградени лични крепости, обградени с високи зидове. Внушителните размери и тежките камъни на оградите скриват от погледа всичко. Това може би някога е отразявало достолепието, силата и самоувереността на господарите, но днес ми навява тъга.
    Днес, това чрез непристъпното си уж скрито излишно разточителство това ми звучи първенюшки. Не ме впечатлява затвореното зад зидовете великолепие, а неподдържаните, пълни с кал и дупки улички.
    И когато по тях преминава коя ли по ред бързодвижеща се скъпа кола на някой нов, незнайно как и кога забогатял 20 годишен господар, пешеходецът пъргаво трябва да се залепи плътно до нечия каменна ограда, за да не бъде отнесен от прелитащото с бясна скорост „величие”.
    Мъгливият ден и мислите ми за безсмислието и суетата на цялото това разточителство подсилват тъгата ми.
    Тъгата ми, за онези хилядите българи, които не могат да си позволят да платят входа от 6 лева за обект, за да видят къщите, построени през ХVІ век, за да влязат в църквите „Свети Архангели Михаил и Гавраил”, „Рождество Христово” и „Свети Димитър”, за да се докоснат до другите стожери на българщината, обявени за културно-исторически обекти.
    И може би поради тази причина в тях се вижда само някоя и друга група чужденци, а българите, някак си, като чужди плахо пристъпват и смутено отстъпват назад, като чуят цената за входа.



    Има някаква странна нереалност в Арбанаси. Нещо различно от пулсиращия живот. Може би защото тук е населено предимно с обслужващ персонал, туристи и периодично прииждащи тумби от новоизлюпени богаташи, собственици на домове - крепости и техните гости.



    И днес уличната регулация на Арбанаси е такава, каквато е била преди 400 години. Къщите са запазили традиционно българския си облик и въпреки това в селото някак си липсва пулсът и пъстротата на обикновения човешки живот.



    Къщите, улиците и мъгливата есен приличат на грандиозен декор, в който пред очите ми преминават картини от днешния живот на селището. Те се преплитат с картините от миналото му.
    Стоя през каменната Пазарска чешма. Някога тук е била чаршията. Някога, тук, под големите брястове са пиели кафето си селските първенци и богатите чорбаджии.
    Дали са обсъждали само сделките и търговията си или просто са се радвали на сладка раздумка едва ли някой би могъл със сигурност да каже. Но вероятно са се любували на красотата и плавната походка на прочутите арабаконашки кокони, тръгнали на църква.
    Пременени в копринени и кадифени дрехи, обкичени с нанизи от златни пендари и скъпи украшения жените вървели напред, а след тях на почтено разстояние се движели слугите им, натоварени с огледалата и кутиите за скъпоценности на стопанките си.



    С тези си мисли спирам пред Хаджиилиевата къща. Наричали я царската, защото в нея отсядали владетелите от Третото българско царство. Строена е през ХVІІ век и е един от шедьоврите на възрожденската ни архитектура. Има великолепен параден вход и голям двор. Разположена е между двете стари църкви „Свети Димитър” и „Свети Атанас”, в близост до Пазарската чешма.
    Вглеждам се в богатите дърворезби по прозорците на двуетажната къща и си спомням думите на свещеника, живял през ХVІІІ век, който е написал: „ къщите са каменни, непристъпни…всяка отделно изглежда като манастир…”



    Къщи, църкви и манастири…
    Къщите в Арбанаси били така направени, че в тях е можело да се живее дълго време, без да се излиза освен на двора до кладенеца за вода. Във всяка къща е имало скривалище и кладенец, скрити зад огромен каменен зид и двукрили тежки дъбови порти. Има ги и днес.



    В Арбанаси са запазени къщи с възхитителна архитектура. Интересни са Кандиларовата къща, Камбуровата, Лечевата, къщата на Иларион Драгостинов, на Бранковани, на Болеца, на баба Кали, на поп Хаджи Панайот, която известно време е използвана като светогорски метох и много други.
    Днес повечето от тях са превърнати в хотели и заведения, само в Костанцалиева къща има подредена експозиция, в която е представен битът и материалната култура на Арбанаси от ХVІІІ и ХІХ в.
    Срещу нея се намира Коконската чешма. Тя е построена приз 1786 от Мехмед Саид ага и има надпис с арабски букви, който гласи: „Който я гледа и пие, ще му дойде светлина на очите и душата."



    Търся светлина за очите и душата си в най-старата и най-запазената църква в селото. Това е Храм „Рождество Христово”. Църква е масивна каменна постройка с размери около 30 на 10 метра. Тя била част от комплекс, който е бил резиденция от която се е осъществявало управлението на Търновската митрополия, най-голямата по онова време на Балканския полуостров.
    Строена е през втората половина на ХV век върху основите на стар храм. Пристроявана е през ХVІ и ХVІІ век, а стенописите са от 1597г. Те се отличават със жизнерадостния си колорит и с реалистични пространствени решения.
    Силно ме впечатли сцената „Суетният живот в лъжливия свят” или „Колелото на живота”. Пред стенописа отново се върнаха онези мисли за суетата и преходността, за отлитащия живот и за неговия смисъл и за онази вечна равносметка в края му.
    Върху стените на храма са изписани и имената на дарителите и ктиторите.





    Интересни са и другите запазени в Арбанаси църкви: Храмът „Свети Димитър” и намиращата се в близост до него църква „Свети Архангели Михаил и Гавраил”. След Освобождението от турско робство до земетресението през 1913 година тя е била централна енорийска църква. На източната й стена е изобразена много рядко срещана сцена „Дървото Йесеево”. /Йесей е бащата на библейския цар на Израил и Юдея - Давид/.
    Изображението представлява стилизирано родословно дърво, където редом с Давид и старозаветните пророци са изобразени 12 образа на антични философи, сред които Аристотел, Платон, Сократ, Омир и сред тях Исус Христос.



    Другата църква “Св. Георги” е построена през втората половина на XVII в.. Според надписите посочени на олтара и на горния праг това е било през 1661г. А част от живописването е извършено от даскал Христо и някой си Стойо през 1710 г.
    Влизам в двора на най-малката църква в Арбанаси „Свети Атанас”, която е построена през втората половина на ХVІІ век. Впечатляват ме многото надгробни паметници с надписи на гръцки език.



    На югозападният край на Арбанаси се намира манастира „Св. Успение Богородично”. Той е доста древен. Данните сочат, че църквата в него датира от ХVІ век.
    В нея се съхранява чудотворната икона „Света Богородица Труеручица”, донесена от Атон, както и много възрожденски икони, рисувани от зографи на тревненската школа.
    За чудотворната икона казват, че "ако влезеш в храма с нечисти помисли и изпълнено със злоба сърце, тук ще бъдеш пречистен и Божията любов отново ще те озари. Ако това не стане, значи Бог завинаги е отвърнал очи от теб. Защото Арбанаси е свято място и тук често се случват чудеса".
    Преданието разказва, че при едно от турските опожарявания на селото иконата била заровена на хълм. Сто години по-късно била открита от пастирче.
    Момчето водело за паша стадото на чорбаджията си, когато чуло на мястото плач. Плачът идвал от под земята. То започнало да копае и от там извадило иконата. От тогава я нарекли Плачещата икона. Твърди се, че тя извършва чудеса и има лечебна сила.
    Чудодейните икони в Арбанаси са две. Втората се намира в манастира "Св. Никола", разположен в близост до бившата резиденция на Тодор Живков.
    Според преданието иконата изпълнява желанията на силно вярващите хора, които имат богоугодни добри и благочестиви мисли. Това дали мислите са такива можело да се провери веднага и на място.
    Казват, че след като човек изкаже с молитва пред иконата молбата си, трябва да залепи монета върху лицето на Божията майка. Ако монетата се задържи, значи Бог е чул молитвата и ще изпълни молбата. Хората вярват в огромната мощ на тази иконата да помага при безплодие.
    Манастирът „Свети Никола” е изграден през Второ българско царство. По-късно, през ХVІІ в. е разорен и възобновен с помощта на местен болярин, но в следствие на набези и земетресения отново е разрушен.
    В книгата си д-р Димитър Папазов „Село Арбанаси”, издадена през 1935 г., пише, че храмът е бил толкова разрушен и запустял, че местните хора вкарвали в него през овцете си, за да ги подслонят от големите горещини през лятото.
    Но една жена от Арбанаси сънувала сън, в който й се явил Свети Николай. Светецът й казал да тръгне и да събира дарения за възстановяването на храма. Тя усърдно се заловила за тази работа и успяла да събере сумата, с която църквата била възобновена.
    По късно, църквата била превърната в манастир от монаха Зотика и монахинята Теодора от Търновград.



    Вървя по улиците на Арбанаси и се опитвам да подредя мислите си. А те са свързани с живота и негова черна и бяла страна.
    Мисля си за това колко необятен е света на човека и колко непредвидими са човешките дела. И въпреки, че те не са никога нито само черни, нито само бели в повечето случаи човеците пропускат онези хиляди нюанси на сивото, в които кипят болки, страсти, любов, омрази, грехове, вини, прошки…
    Мисля си за черно-белия свят, в които човек вкарва живота си и за оградите.
    За оградите, които ни ограждат и които сами си изграждаме. За крепостите, в които живеем и за онези дебели зидове, зад които се крият не малко позорни и нечисти тайни.
    В Арбанаси изпитах едно странно усещане, сякаш животът тук тече на някаква улица без име. Всичко си беше на мястото - църкви, природа, стари и нови къщи, скъпи коли, туристи…Всичко си беше привидно на мястото, но някак показно подредено.
    И в миг през мен премина странната мисъл, че съм попаднала в нереалността на свят, подреден, като за показ на поредната колекция от заблуди.
    Защото тук, животът протича сякаш в миналото, но някак си обсебен от едно снобско и комерсиално настояще.
    Настояще, което в даден момент дори прилича на истина, но всъщност е един илюзорен свят, който обсебва и променя човека. Свят, в който „богоизбраните” се затварят и приемат, че са си самодостатъчни.
    Действителността тук не е такава, каквато очаквах да бъде. Може би не е и такава, каквато е най-добре да бъде. Не знам. Действителността в Арбанаси няма да бъде никога такава, каквато е била вчера или каквато ще бъде утре. Защото тук истините и митовете се сливат и размиват в легендите и фактологията за тайните и клановете, за техните резиденции и параклиси.
    Днес бившата резиденция на Тодор Живков, строена през 1975 г. е преобразена в добре охраняван и забранен за простосмъртни луксозен бутиков хотел.



    Легендите, митовете и фактологията?!...
    Клановете и техните тайни?!...Крепостите, дворците, резиденциите и заключените частни параклиси?!...Животът и смъртта в представите на обикновените хора и на тези, които са се самоопределили като „богоизбрани” са твърде различни.
    Това са два паралелни свята, в които всичко е игра на въпроси и отговори, а между тях стои тайно съзаклятническо мълчание и различни реалности.



    Тук, в Арбанаси видях как човек може да мебелира и да бетонира самотата и страха си.
    Арбанаси е като стон, като вопъл и топла въздишка през зимата – красиво, елегантно, но някак си недостъпно и лишено от живот.
    Арбанаси - огледалото на България.
    На онази България, в която все още съдят убитите, а не техните убийци.
    На онази България, в която новината е винаги от мерцедес нагоре и колкото по-нагоре е, толкова повече страници, патос и величаене има.
    На онази България, в която достойнството, почтеността и човечността се смятат за патология. Защото хората, които извършват най-жестоките злини в нея, не признават нищо по-висше от себе си. Те живеят в един черно бял филм, в който задължително трябва до демонстрират самодоволството си от това което имат и властта си върху това, което смятат, че им принадлежи.
    И колкото повече имат, толкова повече не им стига.

    Тук, в Арбанаси разбрах колко обичам живота.
    Тук, в Арбанаси оцених свободата си да живея живот без стени и огради.
    Защото не е достатъчно само да обичаш живота, необходимо е да си жив, за да имаш време да го изживееш.

    29.11.2009

    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-

  • В царството на Еркюприя



    В ЦАРСТВОТО НА ЕРКЮПРИЯ
    пътепис за Чудните мостове
    Камелия Мирчева


    Една легенда разказва, че в стари, прастари времена Родопа планина била прочута с красотата си девойка.
    Толкова красива била тя, че дори боговете се надпреварвали да спечелят сърцето й. Но бог Хемус бил особено запленен от нея и за да я запази за себе си и да скрие красотата й от очите на другите богове я обградил с огромни каменни грамади. И когато разбрал, че не може да я опази вкаменил девойката й я превърнал в планина.
    Разказват, че песните на Орфей, легендарния тракийски певец огласяли родопските склонове и омайвали птици, животни и хора.
    Омир нарича Родопите „снежната планина на траките”.



    Друга легенда разказва за един горд тракийски цар и неговата красива царица.
    Тяхната любов била толкова силна, а властта им толкова могъща, че те дръзнали да се равняват с боговете и започнали да се наричат Зевс и Хера. Когато узнал за това великият бог Зевс се разгневил много. И в гнева си ги превърнал в две планини- Хемус и Родопа, а между тях поставил обширна низина, за да могат да се виждат и да жадуват да се докоснат.





    За мен Родопите са легенда и вълшебство, магия и величие, непреходност, нежност, сила, суровост и неземна красота.
    За мен Родопите са не само поетично видение и вдъхновение, а съдба.
    Съдба, която ме прави свободна и ме докосва до безсмъртието.
    Съдба, която ме води към родопската песен и към най-синьото небе.
    Родопа планина ми дава сила и вдъхновение. Силата идва от гласа на родопските чанове, от зеленото на горите и тревите, от песента на водата и приказките на гората, която разказва древни легенди.
    Винаги когато се докосна до Родопа планина попадам в един магичен свят на приказки, вълшебства и легенди, който ми помагат да преоткрия себе си.



    Пътуваме към билото на рид Чернатица, където се намират Чудните мостове - един невероятен и уникален скален феномен, разположен на 35 км. северозападно от гр. Чепеларе и на 5 км. от село Забърдо.



    Пътят е тесен. Околността е невероятно красива и живописна.



    Чудните мостове представляват три естествени мраморни моста, разположени са на 1450 м. надморска височина в подножието на връх Голям Персенк, Западни Родопи.



    Разказват, че преди много, много години многоводната река Айдарска е създала дълбока карстова пещера. Таванът на пещерата се срутил при земетресение, а реката отнесла падналите каменни отломки и така се образували двата моста.



    Горният мост е широк 15 метра и дълъг 96 метра. Дебелината на свода му е 20 метра. Мостът се извисява над пропаст с широчина 45 метра и дълбочина 43м. Височината му варира от 14 до 43 метра.



    Започва с три различни по-големина отвора и зъвършва с един, който е най-високият пещерен отвор в страната ни.


    На около 150 - 200 метра по-надолу е вторият мост, който представлява дълъг 60 метра тунел. Отворът му е по-широк в началото и постепенно се стеснява. След него водата на реката изчезва в дълбините на земята, за да се появи отново по- надолу, след километър и половина.
    Наричали мостовете Еркюприя, името преведено от турски означава скален земен мост.
    В близост до втория мост е входа на Ледената пещера, в която дори и в най-горещото време се задържа лед. Малко по-нагоре е входа на Голямата пещера. В нея са открити съдове, датирани от 5-6 в. пр. н.е.

    Всичко наоколо е красиво, величествено и високо. Чудните мостове са разположени на 1450 м. надморска височина.
    Една легенда разказва, че преди много време в землището на село Забърдо се появил незнайно как и от къде змей. Змеят започнал да опустошава земите и добитъка на хората. Набезите му били страшни.
    Събрали се хората и мислели какво да правят. Най- накрая решили да надхитрят змея. Натоварили едно магаре с прахан, запалили я и го изпратили срещу змея.
    Той глътнал магарето, заедно с праханта, която бавно се разгорявала. Обезумял звяра. Отчаяно се мъчил да се спаси. Сврял се в хралупата си сред огромните скали. Там намерил смъртта си, но след нея останали мостовете. Казват, че мраморните мостове са белите кости на змея.

    И докато се любувах на красотата се поразговорихме за легендата с възрастен мъж, местен жител. Попитах го за змея и мостовете, и той ми разказа следното:
    [i][i]„ …Не е било змей, а аждрехан /ламя/. Зад тая, рошавата баирчина е Чукурукьой, /с.Забърдо/. От там до тук някога имало само един път. По него са минавали керваните за полето. Носели стоки натам и се връщали насам със жито. Добре живели, додето не дошла ламята. Не казват откъде се е появила.
    Насуркала /настанила се/ се ламята в пещерата и де що мине човек или добитък го изяждала. Ламята била голяма, а люспите й святкали като от сребро. Тюфек /пушка/ я не ловял, щото люспите й били корави. Две педи бил сал /само/ нокътя на маленкия /малкия/ й пръст. Настанал голям глад, щото хората ги било страх по пътя да минат и да си докарат жито от полето. Та се събрали те да мислят що да струват. Заблъскали си главите как да се отърват от злото, но нищо на ъкъла не им дохождало. Тогава едно момчурле, сиромашко, въглищар рекло:
    - Ще убия аждрехана, но и ако вие се наемете да помогнете. Ще ми доведете едно магаре, ще отбиете реката, а другото аз ще сторя.
    Хванали се хората на работа, денем и нощем се блъскали и накрая отбили реката. Довели магарето, а въглищаря го натоварил със суха прахан. Взел чакмака /огнивото/, цъкнал и подпалил праханта.
    Запял и подкарал магарето право към ламята. Глътнала го тя, изчезнало добичето в гърлото й, но праханта се разгоряла в корема й. Замятала се ламята, полазила до реката да пие вода, но вода немало. Замятало се туловището й, заблестели люспите по него, задънило с опашката си, но вода от нийде немало.
    От ноздрите на чудовището изскочили пушеци и огньове. Заревала ламята от болки, издънила дерето, що канари потрошила докато се мятала.
    Пукнала се ламята от огъня, нищо от нея друго не остало, остале само кюприйте / мостовете/…”[/i]
    [/i]


    Гледам с различен поглед каменните мостове. Слушам ленивото бълбукането на водата в реката и дъхът ми спира пред цялата тази красота. Канаристите зъбери и вековните смърчови гори ме омайват и пленяват.



    Дишам свободата си и усещам онзи тих вътрешен глас, който ме прави съпричастна с красотата и величието около мен.



    Дишам свободата си и разбирам, че раят е в душата на човека и негово име е любов, а адът не е нищо друго освeн място без любов и красота.

    25.06.2010 г.

    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-

  • Каменни гъби и подмладена вода

    КАМЕННИ ГЪБИ И „ПОДМЛАДЕНА” ВОДА
    /пътепис за Каменните гъби до с. Бели пласт/
    Камелия Мирчева


    Селото е малко. Намира се на 17 км. североизточно от град Кърджали. Неговото име е Бели пласт. В селото живеят 360 човека. Още в миналото то е било известно с три неща – с лечебната вода, която е извирала в близост до кариерата за добив на клиноптилолит, с дълголетието на жителите си и с каменните гъби.



    На около километър източно от село Бели пласт, край пътя, който свързва Хасково и Кърджали се намира един невероятно красив природен феномен – скални образувания, който наподобяват огромни каменни гъби.







    Местните хора наричат това място Мантаркая, а една легенда разказва, че живял някога по тия земи, в крепостта Перперикон, въглищар на име Радул.
    Едвам свързвало двата края семейството му и въпреки това много радост имало в дома им. Неговото най-голямо богатство били четирите му дъщери, невиждани хубавици. Като слънце огрявали Радуловите щерки с хубостта и добротата си околността.
    Една сутрин момите нарамили ведрата и тръгнали за вода. А водата носели от далечно място, извън крепостните стени, защото сушава била годината и изворите в крепостта не били пълни.
    На хълма, зад реката момите видели голяма орда от нашественици. Затичали се те, прибрали се в крепостта и предупредили за опасността. Конниците нападнали крепостта. Битката била жестока и неравна. Много от мъжете били избити, а жените пленени. Сред пленниците били и четирите дъщери на Радул. Повели пленничките при водача на ордата. Най-красивите от тях той избирал за себе си, а другите продавал за робини.
    Шатрите му били разпънати край сегашното село Бели пласт. Запленен от красотата на момичетата той изпуснал меча си. Грабнала го едната Радулова дъщеря.
    Другите жени взели коя какво намери – камъни, дървета и започнали да замерят конниците. Изплашили се конете им, изправили се на задните си крака и ездачите започнали да падат на земята. Втурнали се жените и започнали да ги удрят, след което се затичали към близката гора.
    Окопитили се мъжете и хукнали след момите. По заник слънце ги настигнали.
    Замахнал един от тях и отсякъл главата на едната сестра и онемял. Главата й, щом се докоснала до земята се превърнала в каменна гъба. Понечили мъжете да хванат и другите три Радулови дъщери, но щом някой се доближал до тях, те се превръщали в гъби.
    Уплашили се мъжете и оставили другите пленени жени да си вървят по живо по здраво.
    Един от мъжете все пак се престрашил и се опитал да хване една от пленничките, но мигом се превърнал в черна скала. И днес до гъбите може да се види самотната канара, в която казват, че се е превърнал. Местните хора наричат тази скала Каратепе.

    Това е легендата, а научното обяснение за образуването на природния феномен е много по-прозаично от нея.



    Смята се, че гъбите са се образували от утаени седименти и разтопено стъкло след изригване на вулкан, на място, на което някога преди около 40 000 000 години е било дъното на море. Когато водата се е отдръпнала ерозията, причинена от вятъра, дъжда и слънцето е оформила скалите и те са заприличали на гъби.



    Скалните гъби заемат площ от 3 хектара и са обявени за природна забележителност през 1974 г. Интересното е, че пънчетата им имат розов цвят, а шапчиците зеленикав. Височината им достига до 2,5 - 3 метра, а камъкът от който са образувани е риолитова вулканична туфа.
    Розовият цвят се дължи на минерала клиноптилолит, а сините и черните петна са от манганови конкреции. Зеленикава багра идва от минерала селадонит.



    Природният зеолит, наричан още клиноптилолит, е изключително полезен минерал. Заради граничещите му с вълшебство свойства е обявен за минерал на ХХ век. Но най-качественият клиноптилолит се намера в Източните Родопи в района на гр. Кърджали и те това е един от Божиите дарове за този регион.



    На микроскопско ниво минералът формира скелет със структура, наподобяваща пчелна пита. Тази структура му осигурява електрично реактивна повърхност от над 450 кв.м. на грам.
    Натоварената с отрицателно електричество повърхност дава възможност клиноптилолитът да привлича и задържа катиони от средата, в която се намира и от своя страна да отделя други.
    Поставен във водна среда, клиноптилолитът елиминира всички вредни за човека вещества от нея, включително и радиоактивно замърсяване.
    Безкрайно благодатна тема за учените е да изследват защо водата, обработена с клиноптелолит, нормализира кръвното налягане, премахва безсънието, потенето, напрегнатостта.
    Жителите на Източните Родопи употребяват йонизирана с клиноптилолит вода от векове и не познават болести като язва, гастрити, колити, проблеми на сърдечно съдовата и нервната система. И още нещо – никой от тях не е чувал за инфаркт или инсулт.



    И докато количеството на използваните зеолити в икономиката на дадена страна в света е показател за нейната икономическа мощ, то в България тези минерали намират символично приложение.
    Освен всичко останало доказано е че клиноптилолита има силно лечебно въздействие.
    Местните хора вярват, че ако се вземе зеолитов камък и вечерта се потопи в съд с вода, то на сутринта водата вече е целебна. Тя се пие след като се прецеди. Вярват, че тя помага за лекуването на ракови заболявания, колити, гастрити, стомашно-чревни разстройства и др.
    От древни времена хората тук „подмладяват” водата със зеолитов камък и я пият като лек и за сила на организма.
    Смята се, че „подмладената” с камъка вода изхвърля отровите от организма, намалява безпокойството, безсънието и пречиства бъбреците и жлъчката.
    Специалисти твърдят, че България е най-богата страна в света на естествени находища на този минерал и всичките са около Кърджали.
    Даже цитират мнения на руски и японски специалисти, че село Бели пласт може да изхранва цяла България.

    20.09.2010г.





    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-

  • Чудесата на Старцево

    ЧУДЕСАТА НА СТАРЦЕВО
    /пътепис за едно пътуване до „Белите къмъни” и с.Старцево/
    Камелия Мирчева




    Автобусът бавно криволичи по тесния асфалтов път.
    Пътуваме сред тишината на Централната част на Източните Родопи към чудесата на едно родопско село.



    Името на селото е Старцево. То се намира на 10 км. от Златоград, в близост до гръцката граница.
    Разположено е върху рид с надморска височина 720 метра. През селището в древността е минавал римски път. Предполага се че то е едно от най-старите селища в региона.
    Старото му име било Елиас, но при падането на Родопа планина под турско робство го нарекли Елехче. През 1934 г. с указ на цар Борис ІІІ е преименувано на Старцево.



    Смята се, че старото име на селото Елехче е видоизменена форма от турската дума илиасче, което значи дюля. Според разкази на стари хора старото име на селото било наречено на първия заселник, които се наричал Еляс.
    Днес в селото живеят около 3000 души. Старцево все още е най-голямото село в община Златоград, въпреки че през последните години се наблюдава тенденция към обезлюдяване.
    Населението е съставено от мюсюлмани, изповядващи ислям и православни християни. В селото има две джамии и църква. Тук цари религиозна толерантност.



    Църквата и джамията са в съседство. Хората живеят мирно, кротко и тихо и уважават съседа си. Местните хора са кротки люде, неподправени и много трудолюбиви. Те ценят земята и нейните дарове. Природата е била много щедра към тях относно климатични и природни дадености, но някак си се е поскъпила, когато им е давала обработваема земя.



    Пее Родопа планина. Пее милвана от вятъра, къпана от дъжд и огрявана от слънце. Пее Родопа планина. Нейните звуци не са просто звуци, а съзвучия. Гласът на Родопа планина е копнеж, мъка, преклонение, легенда, магия, прошка, молба, философско откровение, стон, свобода и чудо. Тук, всичко е чудо и живот.



    Първото и най-старо чудо в околността на Старцево е светилището. От него се открива най-приказната гледка. Светилището се намира на връх „Белите камъни”. Пред погледа се разкрива цялата невероятната красота на Родопите. В далечината се виждат върховете Маврузия и Арда. Погледът стига чак до крепостта на връх Устра.



    Името на местността идва от оголените варовикови скали, от които е изграден върха. В местността „Белите камъни” в древността се е намирало древно култово светилище на траките. Смята се че е имало и монетарница. Открито е находище от тетрадрахми, на които са изобразени олимпийските игри.



    Според някои легенди на това място е имало древна крепост. В близост до светилището има извор. По датировката на откритите монети се съди, че светилището е функционирало от V в. пр. н.н. до ІV в. след Христа или почти близо 1000 години.



    В дълбоките цепнатини на скалите са намерени монети и много керамични съдове. Предполага се че е изоставено около 330 г. след обявяването на християнството за официална религия в римската империя.
    Светилището е посветено на Богът – Слънце. Тракийският орфизъм изповяда култ към земята и слънцето. Самият Орфей се смята за син на Земята и Слънцето.
    Траките почитали природата, свещените гори, дървета, изворите и потоците.
    Вярвали в силата на магическите действия и жертвоприношения. Те умеели да лекуват с огън и вода, заклинания, билки и целебни треви, придружени с магически действия и ритуали.
    Орфическата докторина съчетава хтонични /слизане в подземното царство/ и соларни елементи. Култът към Слънцето е важна съставка във вярванията на траките.
    Слънцето е изначален космически и религиозен символ, пред който те са се прекланяли.
    Богът Слънце се изобразява върху тракийските монети като слънчев диск или като Аполон или Хермес.
    Орфей е Херос - човек получил безсмъртие и превърнал се в божество. Неговото име означава „онзи, който лекува със светлината”. Той е смятан за най-великият поет, музикант, композитор и лечител в древността.
    В Античността разбирането за музиката е било по-различно от съвременното.
    Поради магическото й въздействие се е смятало, че тя обединява в себе си всичко – медицина, философия, педагогика, магия и висша мъдрост.
    Орфей е посредникът между трите свята – Подземното царство, Земята и хората и Небето и Боговете. Той е цар, жрец, гадател, герой и Бог.
    В орфизма са заложени идеите за самоусъваршенстването на човека и за безсмъртието. Орфиците вярват в прераждането и в отвъдния живот. Те смятат, че човек може да достигне до Бог, по пътя на приемането на Бога в себе си.
    Според орфизма човекът се състои от Душа - безсмъртна част, която произхожда от Божественото и от смъртна част – тяло. Душата може да открие себе си, когато тялото спи, когато е в покой или в съзерцание.
    За да се случи това човек трябва да е посветен в тайните. А това се случва в Светилищата. Те са изграждани в най-високите части на планината.
    Там, където вятърът звучи и звуците му се превръщат в божествена песен. Там, където гората пее и дърветата й не са просто дървета, а души които издават звуци и сътворяват песни. Там, където въздухът лекува и всичко кара човека да преоткрива себе си. Там, където могат да бъдат скрити тайните, защото:
    [i]“… Душата е забулена светлина. Когато човек не се грижи за нея, тя започва да тъмнее и угасва, но когато в нея се налее свещеното масло на любовта, тя се запалва и гори като безсмъртна лампа” / Едуар Шуре. Велики посветени, книга I и II. Орфей, Питагор, Рама, Кришна, Хермес, Мойсей. Изд. “Евразия-Абагар”, София/Плевен, 1991 г. /[/i]
    И още: “…Истината се измерва с интелигентността, тя трябва да се прикрива пред слабите, които би накарала да полудеят; да се скрие от злите, които само откъслеци могат да схванат от нея – откъслеци, които биха могли да им послужат като разрушителни оръжия… Затвори истината в сърцето си и нека тя говори чрез делата ти, науката да бъде твоя сила, вярата – твой меч и мълчанието – твоя несломима броня…”



    Смята се, че светилището на „Белите камъни” е било център и главно средище за изповядвания култ към Слънцето и че то е обединявало още светилища с диаметър десетки километри.
    И докато първото чудо „Белите камъни” все още крие тайните си, то за второто чудо – щраусите всичко е явно, тъй като във фермата за щрауси и конна езда край село Старцево няма нищо тайно.



    Нейният собственик Красимир Кардашев сладкодумно разказва и отговаря на всички въпроси.
    Фермата е създадена през 2002 година и е отворена за посетители целогодишно, както в делнични, така и в празнични дни. Тук се отглеждат щрауси за месо, яйца, пера и кожи.



    Посетителите могат да научат интересни факти за отглеждането им и да опитат специалитети от щраусово месо или яйце.
    „…Щраусът няма сензори за болка. Той е особено издръжлив и силен към всичко към климатични условия, към глад, но е особено чувствителен на стрес. Тази птица няма много мозък. За нея е без значение това че полагаш грижи и я отглеждаш. Достатъчно е едно рязко движение и тя просто напада, без много, много да мисли. Щраусите живеят до 70- 80 години. Не боледуват, не ги стряскат минусовите и плюсовите температури. Издържат на всичко, но не е на стрес. Ако смениш храната му, или промениш нещо в околната му среда, или дори да отидеш при него с други дрехи, това може да го убие. Щраусът е страшно консервативно пиле. Неговият мозък е по-малък от окото му. Не се поддава на опитомяване и е много агресивен…”- това разказва Красимир Кардашев.
    Той е внесъл първите щрауси за фермата си от Белгия. Първоначално мислел да ги отглежда само за месо, но сега ползва всички им продукти.




    Краси продължава разказа си: „ …Щраусите са моногамни птици. Снасят по 40 - 50 яйца годишно, но при добро гледане яйцата могат да достигнат и до 80. Яйцето тежи около 2 кг. и в неговия състав няма никакъв холестерол. Всяко едно щраусово яйце се равнява на 30 кокоши, но от най-едрият калибър. Месото надминава по вкусови качества другите видове месо. Мъжките екземпляри са с по-красиво оперение, но за сметка на това женските са по-злобни и своенравни. Всичко от щрауса се използва, дори и черупките на яйцата, тъй като са особено твърди и стават за декорация и за изработка на сувенири. Конят е умно животно. То се подчинява на дисциплина и дресировка, докато щраусът е много глупав и страшно издръжлив. Движи се със 70 км. Кожата на щрауса е много устойчива, с високо качество и е една от най-скъпите в кожарската промишленост. Перата се използват в шоубизнеса. Щраусовата мас е ценна в козметиката и има много лечебни свойства. Няма рана, която да й устои…”



    Във фермата на Краси се предлагат много специалитети от щраусови продукти, като се започне от крем карамел, омлет, яйце на жар по специална рецепта и различни деликатеси от щраусово месо.
    И ето, че дойде ред и на другото чудо на Старцево. Чудо, без което не би оцелял нито един местен жител. Никой не може да каже дали то не е по-древно дори от светилището. Става дума за родопските картофи.





    Местните хора ги наричат патат, патато и от тях приготвят едно от най-вкусните ястия на Родопите – пататник.
    За тези, които не могат да си позволят щраусови деликатеси, поради високата им цена предлагам две традиционни рецепти, за приготвяне на пататник, които сподели мен местна жителка.

    Пататник І

    Продукти: картофи половин килограм, една две глави лук, сирене около 300 грама, джоджен, две яйца, черен пипер, сол на вкус, масло и малко олио.
    Обелените картофи се настъргват, към тях се прибавят другите продукти и сместта се обърква добре, след което се изсипва в намазана с олио тава и се пече предварително загрята фурна около 30 минути.

    Пататник ІІ


    Замесва се твърдо тесто с вода и 1 яйце. Тестото се разточва на три кори с големината на тавичката, в която ще се пече ястието. На ситно ренде се настъргват картофи. Към тях се прибавя натрошеното сирене, ситно нарязания лук, джоджена, щипка черен пипер и 3-4 супени лъжици олио. Сместа се разбърква добре и се посолява.
    Дъното на тавата се намазва с олио или масло и върху него се разстила първата кора. Върху нея се слага част от плънката. Поставят се парченца от маслото и се слага втората кора. Над нея се добавя останала част от плънката и се завива с третата кора. След като пататникът се опече се покрива с кърпа, за да се задуши за около 10 -15 минути.

    18.09.2010 г.





    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-
    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=4...-

1 2 3