Напред към Netlog

още секунди
Профилна страница на kamimircheva

kamimircheva

жена - 48 години, България
195 фенове - 22.528 Посетители

Блог 123

Мислите ми и днес са отново насочени към четирите въпросителни след думата НАРОДЕ в тефтерчето на Левски. Винаги съм искала да знам какво означава всяка една от тях, но за съжаление никога няма да разбера това.
Народе????...
Докато мисля за Левски и за пътя му към бесилото си задавам въпроса: кой кой е в българския политически живот? И защо едни и същи лица се оказват практически вечни в политическото пространство и за тяхното благополучие и забогатяване е без значение дали управляват или са в опозиция.


  • Книги на Момка Попова



    ГЛАВА ПЪРВА

    Младият полицай Иван Манев, облечен в цивилни дрехи, прилепнали на тялото му като на манекен, стоеше изправен пред прозореца зад отворената врата на родилното отделение и целият тръпнеше от напрежение. Тръпнеше, защото само след броени минути щеше да гушне в прегръдките си първородния си син. Целият ескалираше от щастие. Усмихна се, когато видя как по стълбището бавно-бавно се изкачваха тъстът и тъщата му. Тази усмивка той адресира до тъща си, която не го искаше за зет и която той с един замах направи тиха, кротка и покорна като „божа кравичка”. Екстравагантна, силно гримирана, тя в движение обясняваше нещо и през две стълби спираше мъжа си... Дъщеря й Евелина още преди да се оженят, го предупреди, че майка й е зла, отмъстителна и властна жена. Отговорът му беше безразличен и точен. „Не се женя за майка ти. Ще й сложа усмирителна риза.” „Още не се е намерил такъв човек.” „Ще видим!” И този разговор-предупреждение беше забравен до часа, когато Ева за пръв път го заведе у дома си и го изправи пред родителите си. Влязоха в хола. Тъща му го изгледа от краката до главата. Пребледня. И само промълви: „Не ми казвай, че се казваш Иван!” "Да! Иван се казвам!” Тогава тя се извъртя. Отиде до вратата и спокойно отряза:
    „В този дом за тебе няма място. Преди да забремениш дъщеря ми, трябваше да дойдеш и да поискаш ръката й. Ясна ли съм! Напусни дома ми, а аз ще се погрижа това дете да не види бял свят. Копелета не искам в къщата си!” Не можеше да повярва. Не очакваше такова посрещане. Смути се. Погледна жена си, която стискаше една в друга ръцете си и не знаеше какво да каже, а баща й стоеше с наведена глава. Чу как почти в ухото му изригнаха още веднъж думите: „Напусни къщата ми!” „Тая няма да стане, уважаема госпожо! Обичам дъщеря Ви, тя ме обича и искаш или не искаш, ще бъде моя жена! Аз ясен ли съм?” - Тихо и колкото се може спокойно реагира той. „Не съвсем, миличък! Ти се жениш за нея заради тлъстата й зестра. Оплел си я с външния си вид... Спортист, атлет, ченге...” - ехидно изкрещя тя. „Ще направиш това, което аз ти казвам. Омитай се и повече не се мяркай пред очите на дъщеря ми и който и да е друг!”...
    „Наистина си зла жена!” - като за себе си подчерта той.
    „И ще ти докажа това! Момчета, елате тука!” - ревна тя към кухнята и отвори вратата. Оттам изкочиха две мутри и склещиха нежелания зет. Ева успя само да каже: „О, боже!”... Разбра, че ще стане нещо страшно. Помъчи се да попречи на мутрите. Назова ги по имена, но те стояха вклещени в жертвата си. Тя не знаеше, че мъжът й владее източни бойни изкуства. Познаваха се само от няколко месеца - от Алианса по чужди езици, където тя преподаваше, а той караше курс по немски език... и говореха само за литература, филми, музика и политика... Обичаха се до полуда. Сключиха тайно брак и поставиха нещата пред свършен факт... Когато съобщи този факт на родителите си, отговорът беше категоричен: „Този брак е невъзможен!"
    И сега дъщерята проумя, че майка й е способна да направи това? „Татко, защо мълчиш, помогни!” - разтърси тя с две ръце все още вперилия поглед в пода тъст. Отново се обърна към бодигардовете на майка си, но те не я чуваха. И тя изумена стана свидетел на нещо невиждано, дори и в най-шокиращите филми. С един замах мъжът й се освободи, завъртя се в тясното пространство, издигна се над всички и стовари горилите на земята. След това сграбчи тъща си като пътна чанта и я настани върху тях. Поражението беше бързо, неочаквано и смешно. Зетят насади тъща си на пачи яйца. Бащата на Ева, Атанас Атанасов, се разсмя гръмогласно и развеселен се обърна към жена си: „Намери си майстора! Не ме послуша. Не ти остава нищо друго, освен да се извиниш на децата и да ги благословиш!”... „Може и да съм сгрешила... За пръв път имам работа с квалифицирано ченге. Бива си го!..." - насила се усмихна тя и много пъргаво се изправи на крака. Отпрати наетите момчета и покани зет си на кафе.
    „Предполагам, че не е отровно!” – огледа я развеселен той и пое чашката от ръцете й. И остана да живее през цялата бременност на жена си в тоя дом, защото условията и удобствата бяха несравнимо по-големи, отколкото в неговата гарсониера. Освен това жена му Ева имаше непоносимо трудна бременност. Лежеше на легло и грижите на тъщата бяха от голямо значение. Връщаше се вечер от работа. Изкъпваше се и замезваше с тъста си на чашка и оживен разговор за проблемите на България в края на двадесетия век, свързани с корупцията, мафията, разрухата и безработицата. Изморен, понякога се отпускаше и заспиваше на фотьойла в хола. Държеше се с тъща си официално и строго. Тя отговаряше с мълчание и усмивка. И така до раждането на детето. Тъща му не можеше да бъде повече проблем. В този щастлив момент младият мъж вярваше, че и тя ще се радва на новороденото дете повече от всички. Отново се усмихна и съвсем неволно чу думите й, когато те се спряха до вратата отвън:
    - Още не мога да си простя...
    - Стига, Гена! Каквото и да кажеш, е излишно... Момчето е свястно!
    - Не ме успокоявай! Дъщеря ми е със светлинни години по-далече от него, владее три чужда езика. Свири на пиано. Красива е и възпитана, Мястото й е по върховете, а не при това просто ченге. Той търка обувките си по килима и влиза с тях в спалнята. Гледа телевизия и заспива по средата на новините. Сърба, когато се храни и не може правилно да използва вилица и нож. Не мога да се побера в себе си, когато си помисля само кой е? Коя е майка му и кой е баща му. Баща алкохолик и майка курва...
    - Моля те! Спри! Сега не му е тук мястото за такива разговори - разтревожен настояваше Атанасов. – Какво ти влезе пак в главата?
    - Попитай ме какво не ми е излязло. Разбрала съм се с Ева. Няма да му дам да докосне детето. Аз ще го къпя, аз ще го повивам и храня. Аз ще се грижа за него, а тя е склонна да иска развод.
    - Знаеш, че номерата ти не минават пред зет ти.
    - Този път ще минат. Ева е на моя страна. Каза й да не кърми детето и тя не се е докоснала до него.
    - Ваньо знае ли за това?
    - Откъде ще знае?
    - А сега кой кърми бебето?
    - Една самотна майка. Родила е заедно с Ева. Дъщеря ми не е крава. Трябва да запази финеса си. Аз поемам детето на изкуствено хранене. Направила съм всички консултации с детската лекарка... Това е. Не зная само защо досега не е дошъл уважаемият татко. Сам си направи извод как по-нататък ще се грижи за детето и жена си.
    На крачка от тях младият мъж онемя. Стори му се, че току-що се е върнал от нощен купон, където са го черпили и обливали с отровно питие и сега бавно-бавно се сгромолясваше мъртъв. В най-щастливия миг от живота си чу как тъща му го мачка с миксер. Чу прогнозата на своето бъдеще и на семейството си. Властно и непоколебимо беше решила съдбата на сина му и на жена му. Обля го гореща вълна, мозъкът му превключи на компютърна програма. Трябваше да вземе бързо и правилно решение. Не беше готов да посрещне бебето в малката си гарсониера. Всички приготовления се правеха при тъщата. Тя купи креватче, ваничка и всичко необходимо и ги подреди в специална детска стая, която всъщност щеше да бъде само за бабата и детето. Поиска му се да я смачка в ръцете си. Задавен от злоба и гняв, с последно усилие изскочи пред нея и извика през зъби:
    - Не! Това ти не можеш да направиш! Чух всичко...
    - Още по-добре. Ще си спестя труда и усилието да ти казвам, че трябва да си отидеш сам от дома ми... - иронично се усмихна тя и тръгна по дългия коридор. Тъстът остана отвън на стълбищната площадка. Зетят тръгна след тъщата. Поспря се и разтърка слепоочията си. Все още не можеше да се опомни. Трепна. В дъното на коридора една врата се отвори и Ева се хвърли в прегръдките на майка си. Зад нея акушерката държеше сина му. Той хукна и в момента, когато тъща му протягаше ръце към детето, сграбчи го и сви в скута си.
    - Нетърпелив и щастлив баща - засмя се акушерката даде някакви последни наставления на Ева.
    Всички вкупом тръгнаха към чакащия дядо. Той поиска да види внука си. Манев внимателно откри малкото личице и го показа. В този момент край тях се промъкна стройна слаба жена, облечена в широка рокля. Навела глава, тя нежно притискаше детето си. Слезе няколко стъпала надолу и внезапно се обърна. Нежно и с нотка на обич каза:
    - Чао, Евелин! Бъди щастлива!
    Вместо отговор, жената на Манев обясни:
    - Ваньо, това е Теодора, тя кърмеше сина ти.
    - О! Така ли? - лаконично възкликна той и неочаквано бързо хукна след жената, настигна я и се изпречи пред нея:
    - Извинете! Аз съм бащата на Явор.
    - Разбрах! - погледна го тя открито със светлия си поглед. - Имате най-красивото бебе на света.
    - Благодаря на Бога! Благодаря и на Вас за това, което сте направили за него.
    - Няма нищо...
    - Но за мене е от значение. Позволете от благодарност да ви отведа в дома ви.
    Тя се поколеба, а след това прошепна:
    - Може.
    Стиснал в едната си ръка сина, с другата той пое нейното дете, и без да се обърне, тръгна към колата си.
    Изправени на стълбищната площадка - съпруга, тъст и тъща - проумяха какво става едва когато колата му бързо и плавно изчезна по улицата на големия град.
    След дълго мълчание Манев попита седналата отзад жена с двете бебета.
    - Къде живеете?
    - На Славянска – 20.
    - Очакват ли Ви?
    - Никой. Сама съм. Родителите ми загинаха при автомобилна катастрофа.
    - А въпросният татко?
    - Това си е мой личен проблем и не желая да го коментирам с когото и да е.
    - Извинете! – прехапа смутен устни Манев. Помисли малко, намали скоростта и отби в една глуха пресечка. Изключи мотора и се обърна назад. Нямаше друг избор. Трябваше да пробва. Трябваше да заложи като в хазартна игра. Знаеше, че рискува, много рискува, защото не знаеше в ръцете на кого дава детето си.
    - Теди! - много свойски заговори той.
    Тя се изненада от обръщението.
    - Какво?
    - Имам нужда от помощта ти.
    - Не Ви разбирам.
    - Няма нищо за разбиране. В момента отвличам сина си. Объркан съм и ми е нужна помощ.
    Тя се изплаши и викна в лицето му:
    - Обърнете колата и върнете бебето на майка му!
    - Никога! За мене и за него в нейния дом няма място.
    - Имате умна и красива жена, не разбивайте живота си.
    - Току-що и ти ми каза, че не желаеш да коментираш личните си проблеми. Моите не са по-малко. Жена ми не може да бъде никаква майка. Тя е само една глезла и мързелана, а тъща ми е змия. Не мога да оставя сина си в ръцете им. Една майка, която не кърми рожбата си, не е майка.
    - Повтарям Ви! Върнете детето на жена си! Не усложнявайте живота си!
    - Не! Това няма да стане!
    - Аз не мога да ви помогна. Сама изнемогвам. Без пари съм, без храна. Чакам и се надявам да получа някаква социална подкрепа... Послушайте ме и поправете грешката си. Сигурна съм, че все още не са проумели какво сте направили.
    - Не ме убеждавай. Аз също съм почти сирак. Баща ми беше художник и умря от алкохолно отравяне. Прекъснал съм връзки с майка си. Тя живее с втория си съпруг на село, той е болен от рак и не мога да я моля за подкрепа. Произходът ми не допада на богатата ми тъща. Обсъжда наляво и надясно въпроса, че бракът на дъщеря й с мене е грешка и настоява за развод. Търпя унижение след унижение. Моля те! Повярвай ми! Помогни ми! Аз също ще ти подам ръка. В момента съм безпомощен пред това малко същество.
    - Добре, но само временно, защото и аз имам неща за оправяне.
    - Благодаря! Как се казва синът ти?
    - Пламен.
    - Твоят Пламен, а моят Явор. И двамата имат хубави имена и подобна съдба - усмихна се Иван Манев и запали мотора на колата.

    Книгата може да бъде прочетена на линк
    http://kamimircheva.athost.net/izdatelstvo/mom....

    Повече за авторката на книгите може да прочетете на
    http://bg.netlog.com/kamimircheva/blog/blogid=5...-

  • Един живот, като пиано

    ЕДИН ЖИВОТ, КАТО ПИАНО...
    Интервю на Камелия Мирчева
    с Иван Бобев





    Той е роден на границата между Водолея и Козирога в град, в който реклами неонови няма . Годината на раждането му e 1952, а градът е Завет, Разградска област. Той пише невероятна поезия и думите го обичат. И въпреки това смята себе си за „невероятно скучен човек”. Твърди, че не понася себе си и не обича огледалото.
    Завършил е Полувисшия педагогически институт в Силистра и българска филология в Шуменския университет.
    Бях толкова силно развълнувана от поезията му, изчетох всички негови стихове, публикувани в Нетлог. Толкова бях впечатлена от стиховете, че му написах писмо с молба за интервю. Вместо това той ми прати в отговор стих, с посвещение.
    Скъпа Камелия!
    Вместо скучни интервюта
    аз ти подарявам едно малко пиано,
    с клавиши черно-бели – като стон...
    Иван Бобев

    Един живот като пиано

    На Камелия Мирчева

    Очи в очи – две статуи изящни
    сред гларуси и капки светлина,
    във пози – театрално подходящи
    и чаши, пълни с чувство за вина.
    А между нас, един живот – пиано
    с клавиши черно-бели – като стон
    две свещи, с остриета на кинжали,
    на две души в един заключен дом.
    С очите на параклиси студени
    мълчат стените в този куклен дом;
    прегърбени са те – старици неми
    а между тях, една съдба – любов.
    До чашата със белег от червило
    дими безмълвно черната лула
    и стълба към небето се извива
    за моята и твоята душа.
    И стъпките ни, стъпки са към ада
    и бог върви по нашите следи;
    Голгота е последната ни клада,
    а раят – само купчини сълзи.
    И пак – сред пепелта – едно пиано
    с клавиши черно-бели – като стон
    ще зазвучи, макар и в друга гама,
    макар и с друг, по-верен камертон.
    И пак така – във камъчета остри,
    ще се препъва и ще дири брод,
    една любов – и голичка, и боса
    каквато беше нашата любов.
    И пак със теб – две статуи изящни
    сред гларуси и капки светлина,
    ще бъдем кръст за свещите горящи
    на моята и твоята душа!


    В отговор изпратих ново писмо, придружено с въпросите и проекта за електронния вариант на стихосбирката му.



    Той ми написа:
    „Скъпа Камелия!Опитах се да се измъкна от деликатната ситуация, защото не обичам да говоря за себе си, но виждам, че си последователна докрай... И какво друго остава за мен – бедният Йона – който сплита рибарските си мрежи на брега на морето и реди стихове за боговете, освен да се остави да бъде погълнат от една митична риба за изкупление на земните си грехове...”



    Разбрах, че не обича да говори за себе си и защо ли му е, когато стиховете му говорят повече от всичко останало.
    ...Денят като причастие отмина –
    безмълвен, равнодушен и студен,
    а твоето присъствие незримо
    трепти все още в залеза край мен...

    ... Безлунна нощ, безлунен сън...
    кентаври, плачещи във мрака,
    в часовника стрелките тракат
    сред хора на камбанен звън...

    ... В молитва пукат кестените в мрака
    като сърца, димящи пред инфаркт;
    Любов да бъде! Капят в тишината
    пронизани от вятъра листа...

    ... Денят като причастие отмина –
    безмълвен, равнодушен и студен,
    а твоето присъствие незримо
    трепти все още в залеза край мен...

    ... И виждам как слиза
    във моята стая нощта
    с фенерите жълти на кораби,
    чезнещи в здрача;
    сред рой пеперуди
    с окъпани светли крила
    как бавно се взира
    във моя прозорец луната...


    Той е преподавател във Възпитателно училище интернат „Никола Вапцаров” в гр. Завет и неговото име е Иван Бобев.
    Негови творби можете да прочетете на http://bg.netlog.com/IvanB1952




    Господин Бобев, разкажете нещо повече за себе си

    Ходя често на гости у дявола с един мой събрат, с когото не успях да се запозная лично и си разказваме приказки за една стълба. По-голямата част от живота ми е преминала в Русе, но тук , в Завет, е моята Итака.

    Били сте в Африка. Работили сте като учител в Ангола. С какво Ви впечатли образователната система там?
    В Африка съжителствах с лъвове, тигри и леопарди, а накрая се появи една пантера и ме изяде.
    За образователната система?! Най-силно бях впечатлен от невероятното уважение към личността на учителя. Моят директор беше около метър и шейсет висок. Когато влизах при него, ставаше, поздравяваше ме и ми предлагаше собствения си стол.
    Работя от 32 години, като учител в българската образователна система и си тръгвам от нея тотално разочарован. В момента сте преподавател по български език и литература във ВУИ /Възпитателно училище интернат/.
    Моите ученици са момчета от ромски произход – до един. Деца извън етикета на добрите нрави, събирани са от улицата, от подлезите и контейнерите... Но аз не бих ги заменил с прилежните, прилично сресаните, защото те са най-истинските

    Върху какви творчески планове работите в момента?
    Нямам никакви творчески планове. Поезията не е телешка пържола, която можеш да си поръчаш за 5 часа и да затракаш с вилицата и ножа.
    Най-често ме вдъхновява това, което е незабележимо за повечето хора. Ако духът на поезията живее в теб е без значение къде живееш. И в тоалетната можеш да напишеш една безсмъртна поема.
    Талантът - това е дар божи! Съвкупност от притежавани нравствени и физически ценности и условие за тяхното реализиране.
    А относно успеха – човек винаги трябва да се опитва да докосне хоризонта.
    Най-голямото предизвикателство на съвременния човек е да опознае самия себе си, а най-голямата ценност да даряваш любовта си на другите, а най-голямото зло е лицемерието. Обичам откритите хора.



    Господин Бобев, какво бихте променили в България, ако имахте тази възможност?
    Всичко!!! Когато задали на Рей Чарлз въпроса: «Съжалявате ли, че сте сляп по рождение?», той отговорил: «Не! Има неща, които очите ми и без това не искат да виждат!».
    Въпреки това вяра в живота на българина не липсва. Напротив! Българинът е вечен оптимист, защото здраво е стъпил на дъното... и чака някой да дойде да му прави компания.Съвременният човек трябва да промени отношението си към битието. Аз презирам материалистите.

    Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво продължавате да мечтаете?
    Опитай се да докоснеш хоризонта! Мечтая си за повече високосни години. Готов съм да поплача с едно глухарче.
    И въпреки това «Човекът не е остров, а част от континент...» както казва Егзюпери.


    [b] Какъв компромис не бихте направили?

    Ще цитирам Николай Хайтов: «Толерантност в един зверилник е равносилно на смърт!»

    Каква е вашата представа за любовта.
    На този въпрос ще отговоря със стих:
    А нашият кораб със мачтите бели
    в зелената ръж се белей,
    по светло ще стигнем, по пътя поели:
    любима, косите развей...


    Вашето пожелание към читателите.
    Скъпи мои приятели! Повярвайте ми, дълбоко се развълнувах, когато прочетох вашите отзиви за моите стихове. Ако вие сте ги харесали такива, каквито са, то наистина съм ви казал нещо. Аз рядко пиша, още по-рядко публикувам, книги не съм издавал, а много мои неща са безвъзвратно изгубени.
    Живея сам и ми е адски скучно. От живота ми остана едно дете, едно прекрасно момиченце, което живее на хиляди километри от мен – в Португалия.
    Поезията остана единственото неоскърбено островче в душата ми.
    Желая ви крепко здраве! Най-хубавото ви стихотворение ще бъде винаги това, което никога не можете да напишете! Ако се срещнем на един перон ще си кажем и много други неща.
    Отговарям на въпросите в два часа след полунощ – чудесни мигове за поезия. Може би е време да си помечтая за една самотна поетеса, на която да излея нежните трели на сърцето си. Ако има такава, бих й изпял една малка среднощна серенада, която горе-долу ще започва така:

    Когато луната със стъпки горещи
    танцува, лудува и пее над нас,
    със теб ще кръстосаме шпаги на свещи,
    тъй както родени сме в профил, в анфас...

    Ако ме осени вдъхновението, с моето отвратително чувство за хумор бих продължил:

    И в звездната нощ – като птици в безкрая
    с един пъстроперест и нежен кълвач,
    задъхани с теб ще достигнем до рая
    на страница пета в «Среднощен ездач».


    И тъй като животът е пълна скука бих потърсил някаква компания...

    В шпагат – пирует по посока небето
    ще минем край някой крайпътен маркет,
    ще вземем Орфей с Евридика – и ето –
    какъв фантастичен дует и квартет.


    Простосмъртният читател ще си зададе някакъв реторичен въпрос, но аз няма да го оставя дълго да гадае:

    Те в ада, ний в рая – съжителство чудно
    и господ над нас – каубой и пазач:
    ах, как ще препускаме в облака лудо
    с последния том на «Среднощен ездач»...


    Тук е мястото да драсна едно лирическо отклонение, както го пише в дебелите книги:

    И рой трубадури – под шапките луди
    ще вдигнат фанфари със хип-хип-ура...
    в нощта карнавална с безброй пеперуди,
    в прожектори чудни – със чудни крила!

    Сами разбирате, че в тази лирична балада могат да бъдат вградени и някакви фолклорни елементи:

    От време на време ще слизаме в ада
    на парти, на карти, на черни рога –
    с Орфей, с Евридика ще вдигнем с наслада
    кристалните чаши със «чук – чук» в нощта...

    И за финал:

    Със хип-хип-ура ще превземем небето,
    със хип-хип-ура ще превземем света;
    ще яхнем накрая Луната – на пета –
    и бръмбар със фас ще ни свети в нощта
    ...

    Мога да прибавя и някое сладко припевче, като това, например:

    Да славим кълвача, когато почука
    на всяка затворена райска врата,
    загрижен той пита в минути на скука:
    кой вика ме тука, аз идвам сега!
    Ах, дами, ох, дами – простете му дами!
    Ах, този, ох, този божествен кълвач;
    прегърбен от грижи, стоплете го с длани
    и с устни, и с устни – ах, този палач!


    30.03.2010



    Стихове от Иван Бобев


    Предчувствие

    Докосват се в целувка чудна
    стрелките в трепет и захлас;
    във полунощ – часът е нула –
    разделя се денят със нас.
    Нощта е като раковина –
    вълшебства, шепот и луна
    потъват в светлина незрима
    сред мир, покой и тишина.
    Каква ли тайна тук е скрита,
    а може би една любов
    трепти във пулса на стрелките
    като предчувствие и зов!

    Иван Бобев


    Импресия


    Вали, вали..., а някой от стъклата
    ме гледа със замислени очи,
    изписва бавно с четка непонятна
    тъгата на дъждовните сълзи.
    И виждам през платното акварелно
    по улиците пусти на града
    да се разхожда с вятъра безцелно
    самотна и замислена луна...
    Над църквата като в палитра цветна,
    на кръста върху каменния свод –
    същински ангел – виждам да просветва
    един замислен щъркел – като бог!

    Иван Бобев

    Любов


    Остави любовта да говори,
    тя ще дойде при тебе сама –
    ще приседне до теб, ще поспори
    и ще кимне със „не” или „да”.
    Ако падне пред теб на колене
    с непорочни и сини очи,
    ти не вярвай, защото след време
    тя на друг любовта ще дари.
    Ако срещнеш ти звучна плесница,
    ако с тебе пророни сълза –
    тя е истинска, тя те обича
    и ще бъде със теб до смъртта!

    Иван Бобев

    Блус


    В тежък блус под гласа на пианото
    и на див саксофон във нощта
    пак се вричаме страстно – във ангели –
    като демони с нежна душа.
    И се носим по дансинга – синия –
    сред палитра от рой светлини;
    ти – с кокетно краче – балерината,
    аз – оловният храбър войник.
    На перваза блести статуетката,
    напоена с оловни сълзи
    и пробожда душите ни – в клетката –
    острието на дяволски щик.
    И се носим над локвите – калните –
    със едно разтопено сърце;
    в тежък блус парят устните – жадните –
    в тежък блус... на кокетно краче...

    Иван Бобев


    ***


    Животът ни е само миг безкраен –
    едно незабравимо рандеву,
    под купола на лунапарк забавен
    със вечно „сбогом”, с вечно „ай ла вю”...
    С летящите стрелки по циферблата
    разделяме пространства и мечти;
    ний, вечно съкратените по щата
    в театъра за смях или сълзи.
    И божества, и вечни антихристи;
    и грешници последни – без билет –
    във ролята на циркови артисти
    пътуваме към бъдещия век.
    Когато падат маските ни тайно
    сред воя на панелните стени
    пътуваме към себе си навярно,
    потънали във смях и във сълзи.

    Иван Бобев

  • Мирчо Мирчев

    Познатият и непознат Мирчо Мирчев


    На 15 април 2012 г. се навършват 90 години от рождението на художника Мирчо Мирчев.
    Мирчо Вътов Мирчев е роден на 15.04.1922 г. в Лесидрен в семейството на Въто Мирчев и
    Дона Радева. През 1936 г. завършва прогимназиалното училище в с. Лесидрен. Завършва непълната гимназия в гр.Тетевен и продължава образованието си в Народна смесена гимназия
    „Симеон Княз Търновски” гр. Луковит, където се дипломира през 1941 г. През есента на същата година е приет за студент в Юридическия факултет на Софийски университет, където завършва І
    курс и се записва в Художествената академия, която не успява да завърши поради беднотията, която го преследва цял живот, и порадитова, че е призован да отслужи задължителната си военна служба.През 1948 г. е приет в Учителския институт в гр.Пловдив, завършва успешно І курс, но е принуден да напусне поради невъзможност да се издържа и започва работа като нередовен учител. През 1954 г. изкарва курсове и придобива правоспособност за киномеханик. През 1957 г., издържал изпитите за ръководител на театрален колектив, получава удостоверение, което му дава право да ръководи такъв. През 1966 г. завършва Техникум по дървообработване и вътрешна архитектура, резбарски отдел в гр.София. Работи като нередовен учител, пощенски служител,
    тракторист, в Промкомбината и читалището в с.Лесидрен и като художник на свободна практика.
    През 1986 г. се открива първата му самостоятелна изложба в ХГ „Вароша” гр. Ловеч.
    През 1988 г. – самостоятелна изложба в гр. Угърчин.Експозицията от творби – картини и дървопластика е дарена на града. През 1989 г. Мирчо Мирчев е обявен за почетен
    гражданин на гр. Угърчин. През 1990 г. открива самостоятелна изложба в ХГ в гр. Ловеч и дарява 165 творби на ХГ „Вароша”. 1991 г. самостоятелна изложба в Галерия „Леседра” гр.
    София. През 1993 г. прави второ дарение на ХГ „Вароша” от 167 творби, оценени на 1 422 000 лева.
    1994 г. - изложба с дарените общо 401 творби в ХГ „Вароша” гр. Ловеч. Умира на 22.07.1999 г. в Лесидрен.

    Три години след написването на книгата ми за живота и делото на художника, тя беше представена в Ловеч на 8 април 2010 година в Клуб на дейците на културата в Ловеч - града, на който Мирчо Мирчев дари 167 свои творби. Книгата е в две части. Първата част е разказ за живота на Мирчо Мирчев, а във втората са поместени непубликувани негови хумористични разкази. Тиражът на книгата на хартиен носител е изключително скромен 25 броя. За мое огромно съжаление не се намериха спонсори за издаването й в по-голям тираж. В електронен вариант книгата е публикувана на http://vesletz.webs.com/knigi/mircho.pdf
    Камелия Мирчева


    Картини на Мирчо Мирчев може да видите на http://bg.netlog.com/kamimircheva/photos/setid=...-

    Художникът, първият ми учител по изобразително изкуство, приятелят, Човекът, оказал огромно влияние в моя живот Мирчо Вътов Мирчев е роден на 15 април 1922 година в с. Лесидрен.
    Не помня как точно е протекла първата ни среща /след като Стефка Маринова, преподавателката ми в основното училище по изобразително изкуство ни запозна с него/, но помня първото посещение в дома му.
    Бях на около 9-10 години.
    Вървяхме дълго пеша. Мирчо Мирчев живееше в бащината си къщица /колиба/ в местността „Коник” .
    Това е едно приказно красиво място, отдалечено от с. Лесидрен на около 2 километра.
    Пристигнахме там, той ни посрещна на вратата. Те бяха нисички и той се навеждаше, за да мине през тях. Когато влязохме в малката стаичката аз онемях.
    За първи път виждах толкова картини. Това беше нов, непознат и различен за мене свят.
    Не помня какво ни разказа тогава. Но помня, че беше лято. Сещам се, че ни откъсна круши от дървото на двора. После, когато ни изпращаше вървя дълго с нас, чак до шосето.
    Мирчо Мирчев е най-невероятният човек, когото съм познавала.
    Живееше съвсем скромно и много самотно.
    Не го чух да каже лоша дума за никого, въпреки че животът му въобще не е бил лесен. Притежаваше изключително силен дух и огромна толерантност към света и хората. Запомнила съм го така – на моторетката или пеша, с една преметната през рамо торбичка. Пътуваше по 2 километра до Лесидрен, за да си купи хляб.
    Имаше една моторетчица, но когато тя се повреди през 1990 г. пътуваше пеша.
    Зиме, лете, в пек, в студ той все пеша до селото.
    Отиваше да си вземе книги от библиотеката.
    Понякога се отбиваше при Петър Дочев, понякога идваше и у нас, когато си бях в Лесидрен. Но по-често ходех аз. Качвах се на колелото, свивах картоните с рисунките на руло и отивах. Той обичаше гости, винаги се радваше когато някой отидеше при него.
    Беше невероятно самотен. Беше изключително интелигентен, мъдър и талантлив човек и същевременно страшно непрактичен и скромен.
    Все се притесняваше да не обиди или да досади на някого.



    Картините и дървопластиките му стояха наредени в мазичката в къщата му.
    Тя беше препълнена с творби. Той все се притесняваше, че там има влага и тя ще ги повреди.
    Спомням си денят, когато бях „допусната” до мазата с творбите му.
    Беше един от ония летни и топли дни. Когато пристигнах в дома му той беше започнал да пренарежда творбите.
    Вземаше всяка една внимателно, избърсваше я от праха и я оставяше на стълбите, на двора.
    Включих се в подреждането. Беше невероятно. Наредихме една изключителна изложба на поляната пред дома му.
    Бях виждала повечето от творбите, но имаше и такива, които не познавах.
    Слънцето галеше картините, а той изглеждаше изключително щастлив. След като прибрахме картините дълго разговаряхме за изкуството, за живота, за книги...

    Периода 1989 – 90 година беше много тежък, а цените на материалите за рисуване бяха много високи. Мирчо Мирчев беше започнал да рисува върху фазери, вместо платна.
    През 1990 година направи първото си дарение от 165 творби на ХГ „Вароша” гр. Ловеч.
    През този период започна да рисува икони. Имаше около 15 икони, които стояха в едната стаичка. Не знам какво стана с тях и къде са в момента.



    През ноември 1991 год. се откри изложба на Мирчо Мирчев в галерия ”Леседра” в гр. София.
    Когато се видяхме в началото на декември с голяма тъга ми разказваше, че не е успял да отиде на откриването.
    Било заваляло сняг и той тръгнал към Лесидрен пеша. Краката му се намокрили, но бил готов да отиде. Само че за зла беда автобусът не влязъл в селото. Беше запазил няколко изрезки от вестници с отзивите за изложбата.



    През май 1993 г. участва със шест картини в обща изложба на галерия „Леседра”.
    През 1993 г. дари още 167 творби на ХГ „Вароша” гр. Ловеч.
    Във вестник „Ловеч прес” брой от 16-22.5.1994 г. в малко каренце е отбелязано:
    ”Дарение за 1 422 000 лева на 167 работи от живопис, дървопластика и кована мед направил за втори път на ловешката галерия самобитния художник Мирчо Мирчев от Лесидрен, Угърчинско”.
    С едно изречение е отразено дарението, но на същата страница на вестника е отделено 10 пъти повече място за екскмета на Велико Търново, който е конвоиран до затвора в Ловеч.
    Във вестник „Демокрация” бр. 255 от 1.11. 1993г. са били много по-благосклонни и са отделили място за цели 3 изречения по повод на дарението.
    Във вестник „Земя” бр.218 от 9.11.1993г. са безкрайно щедри – изреченията за отразяване на събитието са четири.
    Пиша тези думи с голяма болка и тъга, но това са фактите.
    През юли 1994 година в ХГ „Вароша” в гр.Ловеч се откри изложба с дарените общо 401 картини.
    В своя ръкопис Мирчо Мирчев е записал:
    ...11 август 1994 година.
    Днес посетих откритата преди месец моя пета самостоятелна изложба – дарение на художествена галерия гр.Ловеч.
    Експозицията е голяма – запълва и трите салона на галерията.
    Осветлението е отлично и творбите, особено живописта, просто „оживяват”, греят.
    Телевизията и пресата отразиха изложбата с хубави думи. Значи има нещо в моите работи - не напразно съм се трудил през иначе трудният ми живот. И това е наградата ми, това ме радва...
    Не напразно съм живял. Богатства не спечелих, но останах честен човек и творец. Благодаря ти, Господи!...
    ...Не съм дарил пари, че ги нямам и никога не съм ги имал. Дарил съм художествени произведения, създадени от моите ръце.
    Дано останат при хората и да зарадват някого. Това ще е моята награда.
    Ще остана в спомена на хората с две неща: голямата си сиромашия и с това, което са създали ръцете ми...”



    Помня този 11 август 1994г.
    Точно тогава се откри първата ми изложба след раждането на сина ми /28.11.1989г/ в една от заличките на Окръжна библиотека „проф.Б.Цонев” в Ловеч.
    От 1989 година вече живеех в Стара Загора, но продължих да изпращам литературни творби и дописки до Ловешките вестници.
    Имах вече готов ръкопис за издаване на стихосбирка /тази книга излезе от печат 11 години по-късно, чак през 2000 година/.
    От ръководството на библиотеката ме бяха поканили да направя литературно четене и откриване на изложба.
    Приех с огромно удоволствие да покажа изложбата първо в Ловеч през август, тъй като имах уточнена дата за представяне на същата експозиция в изложба на 6 декември 1994 в галерия „Байер” в Стара Загора.
    През юли си бях в Лесидрен и се занимавах с подготовката на изложбата.
    Виждахме се често с Мирчо Мирчев и бяхме говорили по принцип той да открие изложбата ми в Ловеч.
    Смятах въпроса за приключен и повече не го повдигнах, докато три седмици преди откриването той дойде много притеснен в къщи и каза, че няма да може да открие изложбата. И ми разказа следното:
    ”... Вчера ходих малко по гората да видя дали след дъжда са пораснали млеченици. Позабавих се два-три часа. Като се върнах у нас, гледам вратата на стаичката отворена, а бях затворил вратата. „
    / Той не заключваше къщата си. Дори, когато ходеше в селото оставяше отключено. Казваше, че ако дойде някой да го види и вратите са заключени ще си тръгне, а така ще поседне и ще го изчака./
    Мирчо продължи разказа си:Помислих, че ти или някой друг приятел е дошъл и много се зарадвах.
    Влязох вътре, но нямаше никой. Бях набрал цяла торба с млеченици и отидох да взема тенджурката да ги сготвя...Тук тенжурка, там тенжурка не я намерих.
    Поогледах се и видях, че освен нея липсват двата бъкъра, дето си носех с тях вода от герана, лъжиците, паниците и костюма ми.
    Имах един костюм по-новичък, дето си го купувах преди 10 години за първата изложба и той липсва.
    Имам и още един, ама той е от преди повече от 20 години. Та той изваден от раклата и хвърлен до нея. Като го погледнах на няколко места го поизяли молците, та сигурно затова са го оставили. Картините са си там, всичките...Костюмът халал да им, ама сега какво да облека за откриването на изложбата?...”

    Бях толкова ядосана на крадците, че започнах да се възмущавам.
    А Мирчо Мирчев ме погледна и кротко рече:
    ”...И те може да са били в нужда. Щом са опряли от „мойта резиденция” да крадат, смятай на какъв хал са.
    Викаш „картините”, даже не бяха ги погледнали. Както си бяха наредени въз стената, тъй си бяха...
    Пък за изложбата, ще дойда да я открия, ако още ме каниш, ама да знаеш, че няма да съм в костюм,... ще пооправя стария панталон и имам една по нова риза, та с нея...”


    Няколко дена преди откриването на изложбата отидох в Ловеч да аранжирам картините.
    На 11 август по обяд той дойде с родителите ми за откриването, което беше в 17 часа.
    Следобедът се поразходихме из Ловеч, отидохме до ХГ „Вароша” и разгледахме неговата изложба. Беше невероятна експозиция.
    Картините наистина грееха.
    Когато излязохме от галерията той каза:
    „..Поканиха ме хората за откриването, ама с какво да дойда? Моторетката повредена. Рейсове много си няма. Пък и да дойда, с какво да се прибера?...
    Като бях по млад ходех пеша, ама сега ме понаболяват краката и не се наемам...Аз съм доволен, че ме докарахте и съм ви благодарен, че дойдохте с мен да видите и моята последна изложба...”




    Такъв човек беше Мирчо Вътов Мирчев. Изключително скромен и внимателен. През цялото ни дългогодишна приятелство, което продължи до края на живота му не го чух да упрекне някой.
    Имаше изключително чувство за хумор. С чувство за хумор посрещна и новината за собствената си смърт през февруари 1996г.
    В брой от 10. ІІ.1996 г. във вестник „Стандарт” бе публикуван некрологът му.
    А в бр. от 15.ІІ.1996г. на вестник „Стандарт” бе публикувана статията на Георги Колев, собственик и директор на галерия „Леседра” - „Художникът Мирчо Мирчев умря и възкръсна за един ден”.
    В малко каренце бе публикуван и коментар на редакцията „Как стана гафът на седмицата”.
    В него пише:”Художникът Мирчо Мирчев умря и възкръсна за по-малко от 24 часа. Доброжелатели - съселяни съобщили по телефона на галериста Георги Колев за внезапната кончина на живописеца. "
    „Шашнах се, исках тутакси да тръгна за Лесидрен, където Мирчо живее”- разказва г-н Колев.
    Меценатът незабавно изпратил некролози до медиите.
    След два часа открил, че умрелият е в отлично здраве. Шегобийците не се сдържали и след печалните публикации счупили телефоните, за опровергаят смъртта на своя съселянин.
    Потресен от черният хумор на Лесидренци, галериста пое на гърба си цялата вина за нелепата история”.

    Няма да коментирам статията на Георги Колев, който желае може да я прочете.
    Когато прочетох некролога във вестника се обадих в Лесидрен и разбрах за случилото се.
    След пет дни успях да си тръгна за Лесидрен. Отидох при Мирчо Мирчев.
    Той ме посрещна с радост. Говорихме много за случката.
    От неговия разказ разбрах, че по обяд чул глъчка в двора си. Излязъл и видял родните си да носят ковчег.
    Когато го видели на терасата, те били много изумени и му разказали, че имало погребение и там някоя си баба казала, че той е починал.
    Той имаше следното обяснение за това:
    ”..От няколко дена, заради снега не съм ходил до село. Сега си взимам по три хляба и додето не ги изям не купувам друг, та от там е станала грешката. Събрали се жениците за погребението и се почерпили за „Бог да прости” и някоя дето не дочува кой знае какво е разбрала. Казала го е на друга, а тя на трета. Обадили се на моите хора и те се организирали.
    Някой се обадил и на Георги Колев и той човека пратил по вестниците некролозите...
    Иначе това събитие ме успокои. Сега съм сигурен, че ще има кой да ме погребе, а и почести ми отдадоха...
    Е, от всичко това, най-хубавото беше, че поне с роднините се видяхме и поприказвахме...”

    Говореше с чувство за хумор за случката, но и с много тъга.
    Поживя още три години след този случай.
    Почина на 22.07.1999 г.
    Отиде си е от този свят, толкова самотно, колкото и живя. Бил е подготвен. Направил си сам ковчега и си надписал некролозите.
    Оставил място само за датата.

    Месец преди смъртта му се видяхме.
    Говорихме дълго. На няколко пъти ми каза, че вече му идва времето.
    Когато ме изпрати до шосето каза, че е започнал се приготвя за оня свят, но аз не обърнах достатъчно внимание на това.
    Тръгнах по пътя и не знам защо се обърнах.
    Той още стоеше там и ми махаше за довиждане.
    Тогава не знаех, че това е била последната ни среща.
    Все още помня тъжната му самотна фигура и махащата му за сбогом ръка...

    Имаше около 20 тетрадки със записки. Чела съм повечето от тях, имах и копия на някои.
    От тетрадките беше оставил само 8 и желанието му бе да бъдат предадени в ХГ „Вароша” на Спас Дочев.
    Това негово желание беше изпълнено от роднините му.

    На 7 ноември 2005 г., 6 години след неговата смърт, се откри постоянна експозиция с негови творби в гр.Ловеч.
    Във вестник „Фактор” бр. 49 от 7-13 ноември 2005 е публикувана статия, озаглавена ”Изпълни се волята на лесидренски дарител”.
    В статията пише:
    [i]”Живопис, скулптура и металопластика, общо 401 творби е дарил лесидренския художник на Ловеч.
    Заръката му е била създаденото от него да се показва на хората и да ги радва.
    Дълги години дарението се съхраняваше във фонда на галерията и епизодично дървопластиките на лесидренеца бяха представяни на изложби...37 от творбите на Мирчо Мирчев са представени на първия етаж на старинната варошлийска къща, която с основание може да бъде наречена „Къща на дарителите”, защото на втория етаж е представено друго дарение – керамични пана на Димитър Казаков – Нерон.
    ...Те, колкото и да са различни, толкова са и близки – защото изглеждат странници в очите на другите и защото до някъде са самотници.
    В света на самотата Мирчо споделя съкровени мисли в няколко тетрадчици, останали до нас.
    Зад всеки изписан ред са оставени годината, месецът и датата. Понякога Мирчо е записвал мисли от известни личности за изкуството, за живота, за твореца.
    Това е неговия задочен диалог по темите, по които е търсил събеседник. „Не е художник всеки, който може да рисува и не е писател всеки, който може да дращи”.
    Под тази мисъл художникът е посочил името на Гео Милев и датата, на която я е изписал тетрадката си – 22.07.1989 г. и малко по-нататък „Ако съм постигнал нещо в живота си, дължа го на великата школа на трудностите.”[/i]
    Художникът е роден през 1922 г. в Лесидрен. Умира през 1999 г. Учил е приложно изкуство в София. Започнал Академията, но не я завършил и причината била беднотията, която го преследва цял живот.
    „Когато се запознах с него ме предупредиха, че е странен и не всекиго приема”, разказва за първата си среща с Мирчо Мирчев, скулпторът Спас Дочев. По-късно обаче признава „след всяка среща с Мирчо се чувствах пречистен, имах усещането, че съм бил в друг свят”.
    И до днес Спас Дочев недоумява как е ставало това чудо в бедната къщичка на художника....”Този човек толкова красиви неща създаде, а толкова естествено и непретенциозно живееше. Тези мисли, често ме спохождаха, след срещите ни”- спомня си Спас Дочев...”




    Освен велик художник Мирчо Вътов Мирчев беше и невероятен писател.
    Притежавам копие на неговия ръкопис: „Беше някога” с хумористични разкази.
    Част от тези разказите представям във втората част на тази книжка. Едно от най-големите и съкровени мои желания е да се издаде книга, която да включи тридесет и петте, написани от него разкази. Въпреки че са писани преди повече от 10 - 15 години те звучат толкова съвременно и актуално и си заслужава да бъдат издадени и прочетени. С тъга и благодарност си спомням как ми даваше написаният с молив разказ. Не се смяташе за писател и затова много рядко ги показваше на някой. Писането му помагаше да преодолява самотата. Той имаше изключително усещане към хората и невероятно чувство за хумор.
    Мирчо Мирчев вярваше, че: „ако всички хора обичат красота и изкуството по света няма да има палачи и войни”, че „слепите за красотата и лишени от доброта хора са нещастни и независимо какво притежават, те винаги ще си останат бедни”.
    Той е един от великите хора, родени и живели в Лесидрен. Обичаше родното си място.
    В една от тетрадчиците си е написал:
    ” ...В големия град аз се чувствам така самотен сред потока от хора...Чувствам се, като в пустиня. В родното ми място няма много хора, но всяко камъче ми е мило и скъпо. Моите малки, а може би и единствени останали радости в живота ми са обляните със слънце простори, цветята и птиците. До сетният си дъх няма да се наситя да ги гледам”.
    Той вярваше, че „добре е живял на този свят не този, който е живял сито и богато, а живелият честно и гордо. И този, който е оставил поне едно добро дело след себе си.”
    Той знаеше, че „...за да се направи голямо изкуство е нужно голямо сърце. Бездушният човек, еснафът, дори и солидна подготовка да има, дори и Академията да е завършил не би могъл за създава изкуство” и че „...човек лесно свиква, както с лошото, така и с хубавото, но когато след лошото дойде хубавото човек може по-добре да го оцени и е щастлив. Свикналият само с хубавото, понякога не може да оцени това, което има.”
    Той беше щастлив, тогава, когато успееше да накара дървото и багрите да проговорят под пръстите му и да се превърнат в песен.
    Смяташе, че художникът трябва да вижда красотата, да я събира в сърцето си и да я пресъздава в картини и да я дава на хората.
    Казваше, че ”...лишен от храна и въздух човек умира. Лишен от красота човек не умира физически, но в него умира човека.”.
    Смяташе, че е „по-добре човек да не достигне всичко в живота си. Защото постигне ли всичко няма да има стремежи. Няма да има за какво да мечтае и живота му ще стане пуст и празен. По-добре неосъществена илюзия, отколкото осъществено разочарование.”
    Мирчо Мирчев наистина живя самотно и изолирано, но създаде много красиви творби, които останаха след него и радват хората.
    Имаше малко приятели, които останаха с него до края на живота му.
    Моят приятел, художникът и невероятен Човек Мирчо Вътов Мирчев, последният останал възрожденец си отиде от този свят тихо и безшумно, така както и живя.
    Отиде си от този свят, а аз дори не успях да му благодаря за приятелството, за подкрепата и за всичко, на което ме научи. Защото той ме учеше не само как да рисувам, а и на това как да бъда и да остана човек.

    Мирчо Мирчев си отиде от този свят, а аз дори не успях да отида на погребението му. От 2000 година започнах писането на тази книга, но все отлагах завършването й. Писането ми причиняваше болка.
    Четях и препрочитах записките и писмата му. Четях записките в тетрадчиците. Липсваше ми. Все още ми липсва, но сега знам, че някъде горе, там, от един друг свят той ми се усмихва.
    От ноември 2005 година усмивката му е щастлива, защото се изпълни неговото последно и най-съкровено желание – картините му да останат при хората.
    Това стана възможно чрез откриването на постоянна експозиция с негови творби в Къщата на дарителите в Ловеч.
    И съм спокойна, защото знам, че когато дойде и моето време да си отида от този свят той ще е сред хората, който ще ме посрещнат там, в отвъдното.
    Спокойна съм, защото знам, че в този свят Мирчо Мирчев ще живее вечно чрез това, което са сътворили ръцете му.

    Камелия Мирчева

    22.12.2007г.
    гр.Стара Загора

    Хоби
    /хумористичен разказ/
    автор: Мирчо Мирчев


    Всеки си има хоби за удоволствие и радост на душата. Един събира кибритени кутийки, друг – знания някакви, или ако няма такива, то мидени черупки ще колекционира...
    Наш Иван Ценкин, възрастен човек, то косата му побеля, ами и шкембенце отпусна, ама като излезе от канцеларията, душа и свят му е да намине към читалището.
    Не че ще седне там да чете някоя книжка или вестниците да прегледа. Ами от списанията се залавя и най-напред от тия дето имат най-хубави и най-много картинки. Обръща списанието отпред отзад и се чуди:
    - Тц, тц, тц,... бре,... че хубави картинки, бре че чудо!?...
    И ха да види, че не го гледа някой, извади ножичката и хръц, хръц изреже картинките. Па ги сгъне под масата и хоп скрие ги във вътрешния си джоб конспиративно.
    Веднъж да вземе да изреже от списание „Изкуство” една репродукция на Венера от Джорджоне. Нали е ценител, човека, харесала му се Венера, очите му взела. Въртял, сукал, ама я задигнал. Попогладил я с ръка, че се поомачкала в джоба му. Ала в бързината пооткъснал и мястото дето пишело, че това е Венера на Джорджоне и ако не знаеш и през ум няма да ти мине коя е на картинката.
    Като се прибрал бай Иван скрил Венерата в речника за чужди езици на етажерката.
    А булката на бай Иван кака Цецка, не е учила история на изкуството и отде да знае жената, че имало някога такъв човек – Джорджоне, дето си изрисувал голата Венера.
    И да вземе веднъж, кака Цецка, като никога да поизбърше прахоляка от етажерката и не шещ ли, стъписала се като видяла, че се подава единият крак на Венера от речника. Дръпнала го тя и се смаяла. Смачкала листа на топка и го скрила в джоба на престилката си. За обед нищо не готвила причакала бай Иван наежена, като квачка:
    - Не те ли е срам, бре пунгашино?!...Я се погледни на какво си замязал?!...Корема ти само че дето по земята не се влачи, по главата ти останаха само два-три бели косъма, да не си без хич, креташ, като патарок, ама за мъскърлъци си се сетил!
    Бачо Иван мига ситно, ситно:
    - Какви маскърлъци, ма Цецке?!...
    - Какви ли, какви?!...Ах, пуста тояга нечегарена !?...и още питаш?!...- Тресе месища буля Цеца и пристъпя към упуления си съпруг.- Ами тая хубостница, коя е бре?!...Остаря, ей, ама от шашкъниите си няма да се откажеш! Ама, хак ми е. Че какви момчета ме искаха, мене, ей-й-й...И мама, бог да я прости, не ме даваше на тебе, ама кой да я слуша?!...Бий си сега главата с развален мъж...
    Бай Иван си слага очилата и се взира в омачканата хартия.
    - Чакай, чакай бре, жена, ама това е Джорджоне, ма...
    Буля Ценка още повече настръхва:
    - Жоржон ли, ще ти дам аз на теб един Жоржон?!..Хем ме глeда, хем ме лъже?!...Какъв Жоржон бе?!...Кьорава ли съм аз, та да не видя, че това е жена и то гола?!...На ти един Жоржон, на ти и Жоржоница...
    И хърт! – на две, хърт на три, хърт, хърт,.. докато от Венера нищо не остана, а шепата на кака Цецка се напълни с малки хатийки. Сетне тя замахна и ги хвърли в лицето на същисания си съпруг. Малките книжни късчета се полепиха по голото му теме, по лицето му, по сакото му и по врата му, като едри снежинки.
    И от този случай, не че бай Иван се отказа от изрязването на картинки. Не, но много внимава, види ли, че на картинката има жена, пък макар и да е облечена, от главата до петите, я подминава и хич не я и поглежда...

    Пенко Манталитета
    /хумористичен разказ/
    автор: Мирчо Мирчев


    Не се отчайвай, бе момче! Горе главата, бистро гледай! Ти мислиш, че само който изучи е добре. Пък ти си учен – гимназия си завършил. Е, не си можел да вземеш матурата?!..Пък и за какво ли ти е тази матура, холан! Че я виж Пенко, на наш Цоня момчето, няма матура, няма гимназия, но триста с матури в джоба си ги слага.
    Праща го бай Цоньо да се изучи, но даскалите ли нещо го намразили, какво ли, скъсали го на изпит. И то да речеш да е по друго, да не те е яд, ами то по български да го скъсат.
    - Че как - викам му - Пенко, баш по български да не знаеш? Нали, уж божем сме българи, а пък ти на български си ломотиш, като празна воденица?! И двойка да ти пишат, може ли така, бре?!...
    - Не – вика ми той – работата не е в българския. Там те питат за Илиада ли не щеш, за Пенелопа ли нещеш. Па като почнат за разни хора да питат, за разни ми ти там Шекспировци, за някакъв Пушкин, че даже и за Гогол...Ти знаеш ли нещо за тези?...
    Че като ти ми ги изреди момчето, много са, аз даже не можах и да ги запомня всичките. Ей, за много народ питат!...
    - Та затова – вика Пеньо – ми писаха двойката и ме скъсаха.
    Е, скъсаха го, скъсаха, на две не го прегънаха я! Нали момчето си е отворено и ченето му работи, проби си път и без Шекспир.
    Като го скъсаха ходи в града да търси работа. Стоя там, какво стоя – дойде си. Няма как, нали ми е братово момче, прибрах го при мен в дърводелската фабрика. Да речеш, че при нас е трудно, не е - всичко на машини работим. Не е като едно време да надуваш с рендето. Накарам го, да речем, да полира един скрин, проста работа, а той като жули с балата, докато политурата загори и стане на петна. Туй дърводелството не му иде отръки...Току един ден свали престилката и ми изтърси:
    - Не е, кай за мене тука, чичо. Аз – вика ми – за това ли съм учил, та да гълтам прахоляците?
    Тъй ми рече и не се весна във фабриката вече, магарето му недно. Шляпа се една зима Пенчо пет за четири. Грамофон купи и всяка вечер танцова забава в салона на читалището правеше. Пък и дене, нали няма къде да иде и все в читалището се върти. Ама да не мислиш, че книги чете?! Разгръща списанията, па току среже някоя картинка и си я прибере за спомен. По едно време хеле започна да прави стенвестници. Па и в представленията почна да участва. Ама да речеш, че се е извъдил някой художник или артист?! Стенвестник като направи, така го нашари и изографиса, та и три дни да се звериш, не мож го разгада. А пък играта му на сцената, боже опази! Като излезе, па като се облещи и ревне, че мравки да те полазят по гърба.
    Ненко, секретаря на читалището понаправи му забележка, ама нали е тих и кротък човек, та Пеньо, като отвори едни уста, та го направи на бъзе и коприва.
    - Ти – викне му – какво разбираш от театър и художество, бе?! Или мислиш, че като си завършил гимназия много знаеш? Само парите си, така без нищо получаваш? За твоята служба, кай се иска обща култура и манталитет да имаш.
    И какво прави, какво струва, с председателя шушукаха, в града къде и при кого ходи, махнаха Ненко и назначиха наш Пенко за секретар на читалището.
    И си я върши работата момчето. От всичко отбира. И стенвестници пише, и представления прави...Е, то стенвестниците му са си написани със замах, та хич и не се труди да ги четеш, ама кой ли ти ги и чете. Нали ги има, това е важното. А като излезе на сцената, като се пооблещи и като викне, колкото малки деца има в салона все ще се разреват хорово, а бабите току се попрекръстят и си плювнат в пазвите.
    - Абе, Пенко – викам му – хубаво играеш, чичовото, ама много викаш и се кокориш бе, изпоплаши дечурлигата.
    Па ме поизгледа оня ти синковец, тъй отгоре –отгоре, позамижи с едното око, сякаш ще ме рисува, па току прецеди през зъби:
    - Профан си – вика - чичо, профан. От изкуство нищо не разбираш. Гледай си там рендетата и бичкиите. Че аз, кай по системата на Станиславски играя. Ей, изкуство е това, не е като да рендосваш чамова дъска! Тук, бако, се иска психологизъм и трагизъм, ама какво ли разбираш ти от тия работи, та съм седнал да ти ги обяснявам?
    И още едни такива думи като ми наказа, дето и на сън не съм чувал, та се сбърках. Копче не можах да му кажа и си отминах.
    Хеле пък майка му, нали соя си и е такъв, като отвори една уста и почне да го хвали, остави се.
    - Мой Пенко – вика – сега расте, расте...Даскалите, като го намразиха и не му дадоха да завърши гимназията мислеха, че той гладен ще умре. Ама на, в джоба си може да ги натика сега и на малкия му пръст вода не могат да полеят.
    И като навирила нос тая жена, не се досяга. Пък ако се случи някоя комшийка да притъкми Пенко за някое наше момиче, то мигър, че пък ще стане, ама нали знаеш жените обичат да се занимават с тия работи и тя току скипри уста и като занарежда:
    - Аз – вика – за мой Пенко ще си взема някоя учена. за какво са ми наште простачки, дето знаят само да копаят?!...Копачка и овчарка не ща. Ам-и-и-и, отвсякъде го искат наш Пенко, то даскалици, то докторици, то акушерки, такива жени, дето да не те е срам едно „добро утро” да им кажеш, та нашите ще гледа той...Приказки приказвате!...
    А Пенко и той:
    - Аз ще си взема учена жена, дето има манталитет и ми отговаря на положението.
    И в библиотеката Пенко е факир. Всичките книги наизуст знае и щом види човека, ха му избере книга, таман като за манталитета му.
    Зимъс, нали нощите наголемяха, та нямаше какво да се прави вечер, рекох да взема някоя книжка от читалището, хем да се занимавам да поотмине нощта, хем малко културност да придобия. Отивам при Пенка в библиотеката.
    - Каква - кай – книга ще обичаш да ти дам, чичо?!..
    -Че знам ли – викам му- дай нещо там по – интересно да е.
    Рови се момчето по рафтовете, тършува насам – натам, много труд си направи и току измъкна една ей такава дебела книга с твърди корици. Поизтупа я от прахоляка и ми я тикна в ръцете.
    - На ти това – ми вика – файнско е, тъкмо за тебе.
    Четох я аз, и с очила и без очила, ама нищо не разбрах. Едни усукани работи вътре, едни завързани истории, не ти е работа. И през ред, през два, като написано по нещо не с нашенски букви. Поразлистих я аз, поразгледах я, па току я затворих и си му я занесох.
    - Прочете ли книгата, чичо – вика ми Пенко – хареса ли ти?!
    - Абе, четох, ама много усукана работата, та дип не я поразбрах много.
    - Е – вика – слаб ти е манталитета. Литературата не е лъжица за всяка уста. – И взе, че ми даде друга една тъничка книжка.
    Е, виж нея я разбрах и я прочетох, до конец. Ама не щеш ли да взема да я забравя веднъж на масата и да я намери стрина ти Петровица. Като се върнах вечерта тя седи до печката и срича, а боба загорял.
    - Какво правиш, мари, та си изгорила боба? – питам я аз, а тя като ревна връз мене:
    - Какво правя ли?!... А ти какво четеш, бре дърт пиргишино? Я си погледни белите мустаци?!..Не те ли е срам, кай, такива книги да четеш. Ще ти дам аз една любов, на дърти години, мискин с мискин!... Ами не стига, че са ги описали, ама ги и изрисували, ка са се прегърнале...
    Отстъпих стратегически и въпрос не направих повече за загорелия боб. Занесох на другия ден книжката на Пенка и бир да е не съм стъпил повече в читалището.
    Та такива работи момче. Не се отчайвай, че не си я взел матурата. Като имаш способности и талант, пък и без нея да си останеш, като му знаеш и реда, все ще се наредиш някак и без матура.
    Ей, го на виж наш Пенко...

  • Думи за разпалки

    Думи за разпалки
    интервю на Камелия Мирчева
    с Йордан Атанасов




    Той е роден през 1943 г. в гр. Брауншвайг-Германия, където родителите му са работили преди войната и след това.
    Родителите му са българи от село Драганово Великотърновско. Завършил е с Икономика на промишлеността във ВИИ ”Карл Маркс”. Известно време е бил специалист-проектант в Изчислителен център, а след това работи като журналист. Има следдипломна квалификация „радиожурналистика” към СУ „Кл.Охридски”. Бил е редактор на вестник „Марица-изток” и директор на вестник „Синя поща”.
    В момента е председател на читалище "Даскал Петър Иванов" и главен редактор на вестник "Литературен глас".
    Член е на Сдружението на българските писатели и на Дружеството на писателите в Стара Загора. Носител е на наградата за литература и изкуство "Николай Лилиев" на Общинския съвет - Стара Загора и на много награди от национални литературни конкурси. Неговите творби са превеждани на френски, руски, гръцки и белоруски.
    Неговото име е Йордан Атанасов. Живее и работи в Стара Загора.
    Авторът на стихосбирките: Токов удар (1989), Невидима рана (1992), Монолог на дресьора (1993), Вода, пясък и дух (1997), Душата се завръща (2000), Овъглена светлина (2002), Страсти и гео-графики (2003), Насълзената трева ми каза всичко, /2005/, Думи за врабец / 2007/ и Балканската линия /2009/ е семеен.
    Има син и дъщеря и три внучета. Издал е 10 поетични книги и е съставител на две Антологии. През 2009г. е отличен с годишната награда на вестник „Стършел”.



    Господин Атанасов, Вие сте редактор на вестник „Литературен глас”, бихте ли ни разказали нещо повече за вестника, за неговата история, за авторите, за хората, които го издават?
    Вестник ”Литературен глас” е месечник за литература и изкуство. В началото започна да излиза, като притурка към вестник ”Синя поща”.
    Това беше през 1990 година. А през 1992 г. „Литературен глас” започна да се издава като самостоятелно издание на читалище „Даскал Петър Иванов”гр. Стара Загора.
    През годините членове на редколегията са били писателите Христо Кацаров, Жеко Христов, Петър Тонков, Иван Груев, Иван Бонев, Тодор Ковачев, Марин Добрев, д-р Петър Батев и др. В момента редколегията е в състав: Йордан Атанасов, Румен Стоянов, Славчо Николов и Красимира Божанова. Вестникът се разпространява в Стара Загора и страната, стремим се да поддържаме едно достойно ниво, като литература и графика. Екипът ни има амбициите постоянно да подобрява качеството на изданието относно съдържание и полиграфия. Вестникът печата поезия, проза, литературна критика, публицистика, есеистика, преводна литература, хумор...
    Във вестника представяме нови ръкописи и новоиздадени книги. Поместваме репродукции на художници от Стара Загора и страната. Отбелязват се кръгли годишнини на творците на словото.



    Бихте ли могли да опишете себе си в няколко изречения
    На този въпрос бих отговорил с един куплет от едно мое стихотворение „Огледало”:…
    Не мога да се опозная, не, не мога:
    примит тибетски, риба, проприопитек…
    Със дявола загадъчен във мен и Бога,
    до мозъка организиран на човек.




    Върху какво в творчески план работите в момента?
    Събирам стихове за книга с интимна лирика – стари, /ако може така де се каже за стиховете/ непубликувани и нови. Правя и опит за нещо в проза, но не знам какво ще излезе: повест, роман или разказ. Колкото до темите. Нямам любими, каквото дойде от горе, имам предвид небесата. Нали от там идват музите и вдъхновението? Вдъхновяват ме виталността, светлата дъга и въобще нещата от живота.
    Старица отбира шишарки,
    Аз – думите.
    Все за разпалки

    Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и твори в Стара Загора?
    Предимствата бяха преди обгазяването /мек и топъл климат/, сега това се превърна в недостатък /липса на въздушни течения, които да отвеят отровите, за да не ги дишаме/. Иначе – марката „Град на поетите” и култура от Бах до Фоербах, както се казва в един виц. Бих искал в Стара Загора да се промени въздуха, който е отровен от човешка немърливост и недомислие.
    За България?!...Може би най-важното е да успеем да прочистим пътя си към Европа. Най-големите предизвикателства към съвременния човек, колкото и познато да прозвучи са свързани със запазването на мира и доверието между държавите.
    На талантът и талантливият човек би трябвало да се гледа, като на богатство за хората от населеното място и за държавата като цяло. А колкото до успеха и реализирания човек?!...Не съм чул някой да се е реализирал напълно, до смъртта си човек се стреми да го стори. По-важното е средствата по този път да са почтени.
    Най-важните ценности за мен са откритостта, уважението към другия и инакомислещия, а най-голямото зло е завистта, продажността и злобата.



    Определяте ли себе си, като щастлив човек и защо?
    Факта, че човек е жив и здрав е достатъчен да е щастлив. Останалото са подробности. Моите мечти са свързани с децата и внуците ми.

    10.03.2010
    гр.Стара Загора



    ТРИСТИШИЯ от Йордан Атанасов

    *
    Думите - семки
    върху лист: празни, пълни.
    Разбира врабеца.

    :) :)
    *
    Планински вятър.
    Ухото ми е арфа -
    пръстите негови.
    :)


    *
    Птица в клоните.
    Прошумоля стих и цвят
    в душата разлистена

    :) :) :) :) :)
    *
    Шосето е смок.
    По гърба му калинки.
    И пушек след тях.

    :) :) :) :) :)
    *
    Пролет и мечта.
    С вятър под полата
    момиче бяга.

    :) :) :) :) :)
    *
    Фризьор е вятърът:
    разваля и сресва
    прическата на тревата.

    :) :) :) :) :)
    *
    Автобус в мъгла
    изплува с корема си.
    Лодка в морето.

    :) :) :) :) :)

    *
    Ниско, по-ниско
    есен стриже тревата.
    Окопавам се.

    :) :) :) :) :)
    *
    Скалпел от думи
    разфасова душата.
    И я въздига.

    :) :) :) :) :)
    *
    Затварям очи,
    врати се отварят към
    душата тъмна.


    *
    Кучето души въздуха
    търси следа
    към отвъдното.


    *
    Цветята очакват дъжда,
    както жената - ласки
    дъждовни без край.

    :) :) :) :) :) :) :)
    *
    Катеричка на бора
    изтърва шишарка.
    Храна за поета.

    :) :) :) :) :) :) :)
    *
    Той е книга:
    животът го разлиства,
    смъртта го затваря.

    :) :) :) :) :) :) :)
    *
    Защо блъскаш
    вратата заключена.
    Намери точната дума.



    КАК НЯКОЙ...
    Йордан Атанасов

    Дете на морския бряг си.
    Подхвърляш шепичка пясък
    в окото на времето -
    додето слънце
    над тебе блести.
    Стиховете си хвърляш...
    И потъваш зад дюните.
    Ще премигне ли времето,
    ще издраска ли
    пясъка ситен клепача му?
    Живота ти
    като през часовник от пясък
    ще стърже.
    И ще замлъкне.
    От пясък на стъкло ще станеш.
    През него само светлината ще гледа
    как някой стиховете си хвърля,
    всъщност живота си,
    както детето - шепичка пясък
    в окото на времето.
    И потъва зад дюните.



    Яснота :) :) :)
    Йордан Атанасов


    Хващам се, че като мама
    взех да проверявам
    пътната врата,
    прозорците, вратите,
    да се затварям сам
    във стаите на душата.
    Да пестя от светлините...
    Една по една
    свещите на спомена гася
    и влизам
    в яснотата на годините.



    Кръговрат

    Да следваш водата -
    С подскоците и плавността й,
    След заоблените хълбоци -
    Към дълбочината…
    Да търсиш със нея
    Пространства за духа,
    Утроби
    На пещери - като празни утроби
    На жени, да изпълваш.
    Да се наливаш в недрата им,
    Живот да зачеваш.
    И в извор да бликнеш накрая -
    Начало за жадния.
    И от слънцето грабнат,
    Да станеш на пара…
    И пак във кръговрата.
    Не си ли и ти
    Част от водата?



    Живот

    И както скъперникът стиска кесията злато,
    а също - навитата тубичка
    с ръце костеливи,
    с изпъкнали жили,
    додето пусне остатъка мед или паста за зъби
    и тръска шишето със вино -
    последната капка да глътне...
    така и аз всеки жест и подарък
    задържам от тебе, Животе:
    от въздуха - свежата глътка,
    ръката добра на приятел,
    смехът на децата,
    плачът на жените самотни и влюбени,
    грехът им божествен и неназован,
    гневът им летен
    и зимен;
    изстисквам от твоите туби една
    на мене наречена с моето име -
    Йордан!



    Река

    На сал, по средата си, в талвега.
    Съзерцаваш, което тече и се движи:
    вятър в косата, в ушите, в тръстиките.
    Конче с крилца ще премине -
    съвършен хеликоптер, въздуха стриже.
    С нови подмоли и завои - реката.
    И рибката златна в ръката ти друга е,
    макар да подскача, играе,
    тя не пита за твойте желения…
    Замръкваш
    и виждаш небесния син похлупак
    със реката на Млечния път -
    там някаква мелница
    върти галактичните камъни.
    Ще сънуваш безкрайно как
    Салът на времето
    бавно те носи
    по Талвега жив на Вселената.



    Монолог на човека, който лепи афиши

    Разнасям афишите - чужди послания,
    а своите нося навити в душата.
    Затуй са невидими моите рани.
    Аз всеки ден божи пътувам със вятъра.
    Лепило и четка - до крайната улица.
    Край гъби рекламни, кина и театри.
    Край хора работни, цветя и олуци.
    Ще нося покани, додето ме има.
    Додето със синя небесна каруца
    дъждът ме настигне внезапно и мине
    през мене. Подобно афиш ще се смъкна
    от стълба на времето. И ще замина.

  • Игрите, който политиците играят

    Игрите, които политиците играят
    І част
    Камелия Мирчева – психолог
    [b]

    [/b]
    Мислите ми и днес са отново насочени към четирите въпросителни след думата НАРОДЕ в тефтерчето на Левски. Винаги съм искала да знам какво означава всяка една от тях, но за съжаление никога няма да разбера това. Мога само да предполагам и да давам собствените си отговори от позицията на човек, живеещ в България, днес в ХХІ век.
    НАРОДЕ ????...
    Може би в първата въпросителна е скрит въпроса за истините и митовете, за легендите и фактологиите. За това кога една легенда се превръща в истина? И кой, как, кога и на каква цена във българския обществен и държавен живот може да запази доживотен абонамент във властта за себе си, за рода си, за потомството си, че и за неговото потомство и род?
    Питам се, Левски дали е мислил за това, като е подреждал идеите си за управлението на българската държава след Освобождението? Питам се, какво ли си е мислил, когато е слушал как го предават?! Питам се, дали е проумял за какво и кого е пожертвал живота си?!...
    Народе????...
    Докато мисля за Левски и за пътя му към бесилото си задавам въпроса: кой кой е в българския политически живот? И защо едни и същи лица се оказват практически вечни в политическото пространство и за тяхното благополучие и забогатяване е без значение дали управляват или са в опозиция.



    Народните ни избраници – 240 души, разпределени в 5 парламентарни групи плюс още една на независимите депутати. Мила, родна картинка и шум, много шум.
    Мисля си, народе, за политиците и техните игри?!... За пиарът, за укритите истини и верните легенди в политиката и за ролята и мястото им по пътя и ставането във властта?!..
    Народе????...
    Скандалите в политиката, конфликтите и конфронтациите нямат нищо общо нито с ценности и идеи, нито с истина и морал. Те са провокирани от интереси и са продукт на пиар, който дори в най-черният си и негативен вид носи своите дивиденти.
    Скандалите в политическото пространство у нас бързо избухват и бързо отшумяват. Тяхната истинска цел е да се отклони вниманието на бедният и нещастен човечец от собственото му окаяно положение и от проблема за оцеляването му.
    Тайните и мотивите на владетелите в политиката са опасни. Дори само докосването до тях поражда страх.
    В България колкото по-малко въпроси задаваш толкова по-удобен си. В колкото по-голяма амнезия изпадаш, колкото по-малко знаеш и можеш, толкова по-безопасен си. А удобните и безопасните, бързо успяват да се изкачват по стълбите във властта.
    Народе????...
    Ако нещо в политическия живот се случва еднократно, то би могло да се приеме за някаква случайност, за част от хода на събитията. Но когато са налице низ от случайности, това вече е закономерност. А всяка една политическа закономерност си има замисъл, има сценаристи, режисьори и изпълнители на определените цели и масовка.
    Народе, мислил ли си за това, че зад всеки политически замисъл стоят определени кланове, партии и новина?...
    Новината
    На първи март 2010 г. в „Шоуто на Иван и Андрей” по Нова телевизия между водещите и вицепремиера и министър на финансите Симеон Дянков протече следният разговор:
     Водещ: Впрочем, между всички тези много богати хора, вкарахте и президента Първанов, като казахте, че Първанов е млад милиардер. Това го направихте през октомври 2009 година, че има десетки луксозни имоти по света – в САЩ, в Европа и Дубай, имате ли доказателства за това?
     Симеон Дянков: Това едва ли не е... Не си спомням това изказване да съм го казвал аз точно, други неща си говорихме с президента. Но точно това не е мое изказване.
     Водещ: Млад милиардер ли е?
     Симеон Дянков: Не е млад, определено.
     Водещ: Тоест е милиардер?
     Симеон Дянков: Но едно от нещата, вие казвате – как така проверявате? Ние проверяваме масово и излизат фрапиращи случаи. Примерно, един доста богат собственик на яхта, който също държи и предприятие е писал, че яхтата се използва за търговската дейност на предприятието, а предприятието произвежда зърно...
    Излишно е да коментирам словореда и стила на изказване. Те са толкова очевадни. Ще коментирам реакцията. Тъй като всяка политическа новина води до ответна реакция, чиято цел е да се моделира и манипулира определена ситуация.
    Ракцията:
    На 5 март 2010 г. - среща между Симеон Дянков и Георги Първанов.
    Целта на тази среща е изясняване на „скандала” относно репликата. Срещата продължава половин час, но вместо да институциите да изчистят недоразумението гръмва нова новина. Пет часа след срещата президентската институция публикува стенограма от разговора на президента на Република България Георги Първанов и Симеон Дянков – вицепремиер и министър на финансите. От стенограмата става ясно, че финансовият министър е поискал срещата, президентът не е искал да приеме поканата, но се е съгласил след като се е обадил премиерът Бойко Борисов.
    Новото събитие формулира нова новина – президента е записал разговора без знанието на Дянков.
    Народе????...
    Камъкът е хвърлен в благото. Кучетата са разлаяни. Блатото започва да се движи. От миши дупки излизат знайни и по-малко знайни, актуални и позабравени владетели. Отборът се запълва от приближени и велможи. Те неканени нахлуват в домовете ни чрез телевизионни и кабелни ефири. Разменят си реплики, карат се, обвиняват се, водят войни, почти като в латиносериал.
    И без да се усетим, ние, българските данъкоплатци ставаме част от техния сценарий.
    И тъй като играта, която те играят е твърде динамична, непоследователна и нелогична, придружена със силен емоционален заряд и със свръхинформация, предоставяна винаги на отделни парчета и с различни окраски, човек се обърква и губи представа за цялостта и хронологията на картината. За капак му сменят и версията в Нетлог, без да го питат и това още повече обърква света на човека.
    Той някак си мимоходом отразява, че живота му преминава във време на вулгарен примитивизъм и отрицание на вярата му.Той живее в свят, в който свестните се считат за неблагонадеждни и затова биват изтикани в някой ъгъл. И след като толкова дълго време на човеците е била насаждана историческа вина, те се затварят в собствената си самота и спират да се интересуват от пейзажът наоколо и от лицата, който създават тяхната реалност. А това е много удобно за сценаристите.
    Народе????...Мръсни улици, престъпност, безработица, дупки по пътищата, несигурност, злоба, агресия...Това е пейзажът около нас. Той убива бавно и сигурно и без това липсващата в живота ни вяра.
    Винаги, когато се опитвам да анализирам това което става в българската история, след Освобождението се натъквам на нещо изумително. Животът в България е една постоянна борба от една страна на индивидуалността за оцеляване и от друга страна на масата за унищожаване на индивидуалността. Тази борба жестока, трагична и разрушителна за народа винаги е в услуга на властимащите, независимо от тяхната политическа принадлежност.
    Тази борба е придружена с една разрушителна доза омраза, интрига, клюка, клевета и непоносимост към щастливия и талантлив човек, към можещия и мъчещ се да успее да излезе от блатото. На практика да бъдеш личност в България се оказва по-жестоко престъпление от това да си мафиот и може би затова институциите успяват сговорно и твърде последователно да работят за обезличаването на нацията, за погубването на интелекта и вярата й. Това води до самоомраза и омраза, които се превръщат в начин на живот на по-голямата част от българското население. И тогава се ражда отрицанието на самия себе си и безразличието и апатията към тези, който управляват.
    Народе????...
    Припомни си хронологията след новината, наречена „войната Дянков – Първанов” и си помисли върху това как и защо твоите политици общуват. /Цитираните реплики са публикувани в медийното интернет пространство/:
    7 – 10 март 2010
    Шоуто на Иван и Андей, разпратено писмо до медиите:
    „Не участваме в никаква подготвена атака срещу президента.”
     Бойко Борисов:
    „Щом президента Георги Първанов иска война. Добре, ще я получи.”
    „Президентът ми заби нож в гърба.”
    „Георги Първанов трябва да се извини заради публикуваната стенограма от разговора си със Симеон Дянков.”
    „Порицах Дянков, пратих го на крака при президента, за да се изяснят, да му се извини, а те му устроили съд и го записват, честно ли е, почтено ли е - няколко срещу един.”
    „Искам да напомня на Първанов, че всичко, за което обвинява финансовия министър, се дължи на действията на тройната коалиция, чийто архитект е той.”
    Вицепремиерът и вътрешен министър Цветан Цветанов:
    „За мен категорично президентът е нарушил чл. 32, ал.1 на Конституцията.
    Конституционният текст предвижда, че никой не може да бъде следен, подслушван или филмиран, без него съгласие. Ако президентът ще си прави PR на политическия проект по този начин, да си излиза от институцията.”
    „Какво иска президентът, да станем като Гърция ли?”
     Министърът на външните работи Николай Младенов:
    „Аз не знам дали е война или битка, или както искате го наречете, но за мен това е една изключително недостойна и срамна постъпка, която не е подходяща за държавен глава. Не можеш да публикуваш нещо, без да си предупредил двете страни, които участват в него, че ще го публикуваш...”
     Вицепрезидентът Ангел Марин:
    „Война още не е започнала, президентът още не си е казал думата.”
    „Дянков да не е отишъл там да си приказват за уикенда или за разходка в планината? Отишъл е по служба, служебните разговори при президента се записват.”
    „Обадих се президента след като прочетох стенограмата, за да изразя моето възхищение как той е провел разговора. И като научавах от текста как е шикалкавел вицепремиера, си помислих дали президента няма да се умори, да се откаже и примири. Слава Богу, той не се отказал.”
    „Знаят ли тия хора, които говорят за това, какво ще стане, ако бъде отстранен президентът? Няма да има избори, аз ще съм президент. Мен повече ли ме харесват?...”
    Лидерът на БСП и бивши премиер Сергей Станишев:
    „Публикуването на една стенограма от официален разговор между президента и министъра на финансите да послужи за основа за импийчмънт е безумие.”
     Заместник председателят на ДПС Лютви Местан:
    „ДПС не намира конституционни, нито законови основания за задействане на процедура по предсрочно освобождаване на държавния глава Георги Първанов...Всичко останало стои в полето на моралните категории и в тази връзка не бихме искали да играем ролята на морални съдници.”
     Лидерът на РЗС Яне Янев:
    „Ще изслушаме инициаторите на едно такова искане и ако дадат достатъчно юридически факти, ще вземем решението си, към момента не видяхме нито един сериозен юридически аргумент за импийчмънт.”
     Лидерът на „Атака” Волен Сидеров:
    „Тук става дума за една интригантска атака срещу правителството от страна на Георги Първанов, която има за цел да дестабилизира управлението и страната.”
    „На кого служи това?!..Това служи на мафията, с която сега, днес, правителството се опитва да се разправи.”
    „Тази разправа с мафията, с Октопода явно бърка интересите на много хора в ловната дружинка на г-н Първанов. И той реагира с една предварителна контраатака преди да станат ясни неговите връзки с олигарси, които са част от Октопода.”
     Татяна Дончева:
    „Правителството реши, че това е колосална атака срещу него, което е глупост. Това е просто гаф на министър Дянков, който той много нескопосано в разговора с президента е решил да замете, но правейки президента на глупак. Който и да е на мястото на президента в чисто човешки план няма да допусне това.”
    „Много силна намеса на PR-и, които смятат, че определят посоката на правителството и което е много глупаво само по себе си.”
    8 март 2010 г.
    Заместник председателят на ДСБ Екатерина Михайлова след заседание на националното ръководство на партията:
    „ДСБ настоява Народното събрание да гласува своеобразен вот на недоверие към президента Георги Първанов заради действия, с които е уронил авторитета на институциите.”
     Лидерът на СДС Мартин Димитров:
    „Няма да допуснем Първанов да си постигне целта - да се представи като жертва, която брани незнайно какви човешки права.”

    10 март 2010 г.

     Лидерът на РЗС Яне Янев:
    „РЗС категорично ще подкрепи процедурата за преждевременно отстраняване на президента.”
    „Към този момент продължаваме да считаме, че инициаторите на импийчмънта нямат юридически аргументи. До момента не сме прочели солидни юридически тези, които биха могли да издържат пред Конституционния съд, но въпросът е политически... Нашата цел е да покажем на ГЕРБ, че тази Конституция е уродлива, че тази Конституция е неработеща, че тази Конституция не дава дори възможност да се започне нормална процедура за отстраняване на президента от длъжност.”

    11 март 2010 г.
     Лидерът на РЗС Яне Янев:

    „Борисов, вместо да ни променя, осъществи генерална подмяна! Бойко, подай оставката си.”
    „Ние слагаме ново начало на дългия и славен преход за нова, по-добра, по-истинска България. Аз имам една голяма мечта - искам България да си възвърне славата.”
    12 март 2010 г.
     Лидерът на РЗС Яне Янев

    „Искаме сваляне на сегашния кабинет, с цел свикване на Велико Народно събрание, защото ГЕРБ е последният политически мутант на криминалния преход в България.”

    15 март 2010 г.
     Президентът Георги Първанов Пресконференция :

    „В тази сграда, в тази институция, решенията ги взимам аз. Що се отнася до публикуването на стенограмата - в тази зала на срещи присъства стенограф и всеки, който участва в разговори, сам натиска бутон, не за да включи високоговорител, а за да се прави запис. Така е от 20г. и никой не е бил изненадан. Изненадан е г-н Дянков, защото беше показан в цял ръст.Такава е практиката и в сградата отсреща, не вярвам разговорите на г-н Борисов да не се записват.”

    Народе????...
    Политиката е изкуство. В нея оцеляват само тези, който овладяват висшия пилотаж и умеят да впечатляват публиката и същевременно не нарушават правилата на кукловодите. Но публиката е объркана от разнородните и непоследователни послания.
    Публиката дори не разбира за какво говорят политиците. Тя не разбира думите, който употребяват, тъй като те липсват даже и в Тълковния речник на чуждите думи. Е, има ги в Гугъл, но колко хора от активните български гласоподаватели ползват интернет?
    Народе, не ти ли се струва, че политическата реалност в България днес прилича на Холивудски сценарий, с привкус на турски сериал. В него има от всичко за всеки, латино, драма, екшън, комедия и като последици огромна трагедия.
    Народе, успяваш ли да си представиш частите на този филм?!...
    І дубъл
    Част от политическият елит чува думата ИМПИЙЧМЪНТ и сяда през компютъра си да търси в Гугъл нейното значение. Тези кадри са съпроводени с трагикомични ситуации, култови реплики и изражения. В Гугъл прочита: „Импийчмънт се нарича процедурата, с която законодателен орган официално подвежда под отговорност лице, което е висш представител на властта, за държавна измяна, корупция или друго тежко престъпление. Импийчмънт невинаги означава отстраняване от длъжност - това е само формалното отправяне на обвиненията, подобно на обвинителния акт в наказателното право, и е само първата стъпка за евентуалното отстраняване. След като лицето бъде подложено на импийчмънт, законодателният орган провежда гласуване за вината му, което, ако е успешно, води до отстраняването му от длъжност...”
    Умно препрочита написаното и кима разбиращо с глава...
    ІІ дубъл
    Класата си е класа и колкото по неразбираемо говори, толкова по-силно крещи. Представете си ги, застанали в огромните си домове, костюмирани пред огледалата нашите управници се оглеждат самодоволно и като първолаци повтарят ИМПИЙЧМЪНТ, ИМПИЙЧМЪНТ...
    Кълчат езици и повтарят. Пот се лее от охранените им и самодоволни лица.

    А публиката се смее. И аз се смея, но за съжаление това е смях през сълзи, защото в този миг осъзнавам актуалността на думите на Пайсии: „О, неразумний юроде...”
    Става ми тъжно, като си припомням днешния разговор между хората, които чакахме почти час на опашка, за да си платим сметките:
    [i]„ ...То, друга работа нямаме и ще чакаме, какво протестирате само и все сте недоволни, като ония в парламента. Какво им е направил Първанов, хубав човек е той и е красавец, ама пустата политика го съсипа, побеля, има, няма за няколко години. Какво са скочили срещу него?!... „ – каза възрастна жена, явно фенка на БСП.
    „ ...Ако ти нямаш работа, аз имам и това дето висим с часове е лудост...” – обади се млада жена.
    „...Лош народ сме. Бат Бойко се мъчи да ни оправи, ама те му пречат...” философски допълни мъж на средна възраст.
    „...Пречите ми да работя. Запазете тишина...” – с раздразнителен глас каза жената на касата.
    „...То на вас все някой ви пречи...” започнаха тихичко да репликират от опашката. И[/i] млъкнаха.


    Слушах коментарите на хората, наблюдавах стоическото им търпение и си мислех за повелителите в политиката, за кукловодите и за сценаристите на българската политическа сцена.
    Мислех си и за всичките тези хора, който стояха в претъпканото помещение и чинно чакаха да им вземат парите от едната работеща каса. А другите каси не работеха, незнайно защо?
    Народе????...
    Незнам защо, но в този миг мислите ми се върнаха назад във времето през 1513 г., към Макиавели и „Владетелят”, първото написано произведение в областта на политологията, превърнало се в наръчник на много от пътуващите към властта. Книгата е публикувана 20 години след написването й и 5 години след смъртта на нейният автор.
    Великият анализатор и мислител Макиавели, който през 1527 г. умира отхвърлен от новите господари в крайна бедност.
    Човекът, който едва в края на живота си проумява простичката истина, че е много опасно да разкриваш тайните на управлението.
    „От известно време аз не казвам това, което мисля, нито мисля това, което казвам и ако понякога ми се изплъзва някоя истина, я крия измежду толкова лъжи, че е трудно да се припознае” – пише в писмото до Франческо Гучиардини той.
    Макиавели, който звучи актуално и днес, защото няма друг по-добре запознат от него с моралната и политическа корупция.
    Близо половин век след написването на „Владетелят” и въпреки невероятният напредък в индустриално и технологично развитие кривото огледало на властта е едно и също. Защото, както казва Макиавели:
    „Има три вида умове: първите проумяват всичко самостоятелно, вторите проумяват мислите на другите, а третите не проумяват нито сами, нито като им се обяснява. Първите са висши, вторите-добри, а третите безполезни”.
    Някой от българските политици, четат Макиавели и прилагат написаното от него. Те знаят, че „владетелят не трябва да има друга цел или мисъл, нито да избира друго за изучаване, освен войната, нейните правила и дисциплина, защото това е единственото изкуство, което принадлежи на управляващия, и е с такава сила, че само запазва тези, които са родени принцове, а и позволява на хора на частни позиции да се издигнат до този ранг”. И си създават войни, в който спазват другите принципи на властта, който флорентинецът е прозрял преди близо 500 години:
    „Хората трябва или да се ласкаят, или да се отстраняват. А тъй като за леките обиди те отмъщават, а за по тежките не са в състояние да го сторят, то когато нанасяме някому оскърбление, то трябва да бъде такова, че да не се опасяваме от отмъщение.”
    „За да постигнеш целите си трябва да се прикриваш.”
    „Един смел и могъщ владетел винаги ще преодолее трудностите, или като увери поданиците си, че злото няма да трае дълго, или като ги заплаши с жестокостта на неприятеля, или най-после – като избие или затвори тези, които отиват до крайност.”
    „Понеже владетелят е принуден да си служи с начините на животните, той трябва да вземе за образец лисицата и лъва. Лъвът лесно влиза в клопката, а лисицата е безсилна пред вълка. От лисицата владетелят ще научи да подушва клопката, а от лъва – да не се бои от вълците. Който разчита само на лъвското, не разбира нищо от политика. Умният владетел не трябва да държи на думата си, щом си вреди, ако я удържи, и щом причините, които са го накарали да я даде, вече не съществуват. Ако всички хора бяха добри, това наставление не би било достойно за препоръчване, но понеже са лоши и не биха удържали думата, която биха ти дали, то и ти няма защо да оставаш верен на думата, която им даваш. При това за един владетел никога не липсват законни причини, с които да се оправдае, когато не си удържа думата.”

    „Хората по природа са неблагодарни, променливи, лицемерни, страхливи и сребролюбиви. Докато извличат от тебе облаги и нуждата да прибегнеш до услугите им е далече, те са ти верни и ти предлагат кръвта си, имота си, живота и децата си, но усетят ли, че тази потребност се приближава, веднага ти обръщат гръб. Владетел, който се доверява на уверенията им и не предприема нищо, за да се подсигури рискува да се провали. Не може да се разчита на приятели, които се печелят с пари, а не с величието и благородството на духа.”

    Народе????...Можеш ли да кажеш какво се е променило във властта за близо половин век?!
    И докато в политиката всичко е игра на въпроси и отговори в предизборна ситуация, и на следизборно мълчание, то скандалите са паралелни реалности, който определят отношенията към „голямата” и „малката” политическа цел.
    Какви биха могли да бъдат политическите цели от разигралият се екшън Дянков – Първанов?! И кой печели от всичко него:
    „Шоуто на Иван и Андрей”, защото си повдига рейтинга.
    Президента, защото показва позиция и твърдост, чрез която се опитва да си осигури политическо дълголетие.
    Симеон Дянков, защото тази ситуация го описва, като човек които иска да си върши и без това трудната работа и като политик, неподготвен да се бори с интриги, сплетни и провокации. Това го прави различен от компанията и вдъхва надежда у голяма част от публиката, че той олицетворява нормално поведение в ненормална ситуация
    Сергей Станишев, защото за първи път от доста време, не ругаят него, а някой друг. Това го прави толкова щастлив, че се разтича и веднага хукна да дава мнения и оценки за това кой как трябва де управлява. С гордо вдигната глава той заяви пред журналисти:„...Всеки ден оставане на министър Дянков като финансов министър е вреден за България, защото ще докарат хората до просешка тояга, ще сринат икономиката и това няма да бъде в далечното бъдеще...” И това са думи, казани от човек, чието управление доведе България до просешката тояга.
    Иван Костов, защото му се предоставя възможност да подкрепи Дянков, като в замяна на подкрепата си иска промяна в централното управление на еврофондовете.

    Народе????...Мислил ли си за това кой печели и кой губи от този скандал?!...Какви цели преследват участниците в него?!..И защо всичко се случва точно сега?!...
    Трудни въпроси. Въпроси, на който едва ли някой би могъл да отговори обективно. Защото на пръв поглед, всичко изглежда като някакво перчене, вследствие на изблик на засегнато честолюбие и провокирани от това емоции. Но истината е далеч по прозаична и има цел да изманипулира отново публиката.
    Каква би могла да е целта?!... Народе, не си забравил, че наближава 2011 година. А през нея следват местните избори. Тогава ГЕРБ трябва да се докажат, да спечелят своята победа или управлението им да претърпи поражение. Тогава Първанов би могъл да оглави разиденената опозиция и да се превърне в неин лидер.
    „Целта оправдава средствата” твърди кардинал Ришелю. Тук средствата са ясни, но целта е забулена в тайна. Но владетелите знаят да пазят своите тайни и умело да се възползват от чуждите, докато разлаиват кучетата.
    А докато кучетата лаят заформената махленска интрига прераства в огромен скандал, който отклонява вниманието от важните и актуални въпроси в държавата.
    И съвсем по нашенски, кучетата лаят, а кервана си върви...
    Като се замисля, в репликата на Дянков няма нещо, което да уронва престижа на президента. Репликата даже при първо гледане на предаването остава незабележима на фона на всичко друго казано. Но в последвалата ответната реакция от страна на президента има огромен дефицит на морал и наличие на политическа деградация в най-грозната й форма.
    Борба между институциите, междуличностни отношения, политически игри и манипулации?!...Каквото и да стои зад скандала, безспорен е факта, че единственият губещ отново е българския народ.
    Той винаги е бил губещ, защото в политиката няма приятели и почтеност, няма ценности и морал, има само интереси, които в даден период, когато е нужно са в синхрон, а в следващия са в противопоставяне.
    Политиката винаги има две паралелни лица, едно за пред публиката и друго, вътре в самата власт и в нейните механизми. Лицата са две, но резултата е на края е винаги един и същ – излъган, а после употребен и изяден е българския народ.
    А той, българския народ в по-голямата си част е навел глава, тъй като са го научили, че „преклонена глава сабя не я сече” и че „гарван гарвану око не вади”...
    Той, българския народ зраво се е мебелирал в самотата, отчаянието и мизерията си, защото знае, че „балък лозе копа, а юнак вино пие”. И понеже са му втълпявали колко голям бълък е той е спрял да вярва в себе си. Не вярва и на другите, тъй като е сигурен, че „бог високо, цар далеко” .
    Българският народ никога не е бил свободен, защото той, в по-голямата си част се дави се в самоомраза и се опитва да оцелее и въпреки мизерията и бедността си мълчи.
    Народе?...Нима забрави, че не са страшни гладните, а ненаситните?
    Народе??...
    Докога ще мълчиш?!...
    Докога ще гледаш агонията на духа и безучастно ще регистрираш как ненаситници престъпно подменят културата, ценностите и живота ти?!...
    Народе???...
    Ти имаш глас и сила, забрави ли?!... Защо мълчаливо и примирено търпиш лумпените, който само на външен вид изглеждат европеизирани да пълнят канцеларии и държавни учреждения, да те ограбват, манипулират и лъжат?! И докато ти мълчиш безучастно те се размножават, въдят се, като талази и евоюлирали в своята бруталност, циничност и наглост спрямо теб убиват надеждата и радостта в твоя живот и в живота на децата ти?!...
    Народе????...Защо????...

    17 март 2010 г.
    гр.Стара Загора

    /Следва продължение/

    P.S. Като превантивна мярка спрямо пълната амнезия относно политическия живот у нас бихте могли да прочетете

    http://bg.netlog.com/kamimircheva/blog/blogid=1...-

    http://bg.netlog.com/kamimircheva/blog/blogid=1...-

  • Необходими са повече часове по ч

    Необходими са повече часове по човечност
    /интервю на Камелия Мирчева
    с Ванина Тилева/

    Бедствия, наводнения, градушки, пожари, земетресения, урагани...Информация за това има всеки божи ден. само за една година от май 2005 до май 2006 г. България преживя седем големи наводнения. От тях бяха засегнати близо 2 милиона души от 131 общини в страната. 14 000 бяха евакуирани, 17 загинаха. Щетите от наводненията бяха за 1 милиард лева, а държавата отпусна едва 238 500 000 лева за преодоляване на последствията.
    Рекорден брой природни бедствия, свързани с климатичните промени са регистрирани през последните години. Докладът на Международната федерация на дружествата на Червения кръст и на Червения полумесец сочи, че през последното десетилетие броят на природните бедствия се е увеличил с 60% в сравнение с предишното десетилетие.
    Според него 6806 регистрираните бедствия, при който броят на жертвите е 1 милион и 200 000 души, а броят на пострадалите е 270 милиона души.
    В България никой не си прави труда да каже колко са жертвите и пострадалите при бедствията, който не са малко през последните години.
    Гледам репортажите по телевизиите. Чувам писъците и виковете на хората, които преживяват всичко това. Виждам отчаянието и безнадеждността им и ги разбирам. Загубили са домовете си. Не знаят от къде и как да започнат и чакат. Чакат държавата да реши проблемите им.
    В такива мигове изпитвам гняв. Не към хората. И не към държавата. Изпитвам един блудкав вкус на гняв към липсата на информираност за това как можеш да си помогнеш сам.
    Не успях да се науча да приемам спокойно нежеланието на българина да повишава своята социална компетентност и гражданска позиция.
    Странно е това, че най-често чакаме някой друг да направи нещо вместо нас или заради нас. И една огромна част от нас е невероятно добра в ролята на жертва, на която всички са длъжни – държава, политици, европейския съюз, лошото законодателство, партии, съдбата, че даже и Бог...
    Съпричастна съм към болката и мъката на хората. Това е работата ми, да помагам на хората да намерят сили да продължат да живеят, въпреки проблемите и трагедиите, въпреки трудностите и нещастията, въпреки загубите. Работата ми е свързана с това, да им помогна да открият надеждата и щастието в живота си, да повярват в собствените си способности, да се поучат от грешните си поведенчески модели...А това понякога е много труден и бавен процес.
    Всеки ден в кабинета ми идват хора. Някои от тях са съсипани и отчаяни, други ядосани на целия свят, трети хвърлят огън и жупел по всичко и всеки, четвърти са приели позицията на хронична правота.
    Моята първа задача е да им помогна да осъзнаят собственото си участие във всичко, което се случва в живота им. И след като обсъдим различните позитивни и негативни варианти на действие, които могат да променят ситуацията, всеки сам трябва да направи своя избор как и колко бързо за пристъпи към действие за да достигне промяната в собствения си живот.
    С тези си мисли и с много въпроси вървя днес към ул. „Света Троица” №114 в гр. Стара Загора. Там ме очаква една жена, която знае отговор на въпроса как можем да защитим дома, живота и имуществото си.
    Нейното име е Ванина Тилева. Тя е родена и на 27.07.1974 година в гр. Стара Загора. Завършила е„Икономика и управление на Социалното осигуряване” в СА”Д.А.Ценов” гр. Свищов. Специализирала е застраховане и финанси. Завършила е и обща психология. От декември 2007 г. работи в Консултантска кантора „Скорпион инс” ООД Стара Загора, на която в настоящият момент е управител.



    За себе си Ванина разказва:„...Омъжена съм. Имам син на 8 години, ученик във втори клас. Работата ми е доста динамична и изисква непрекъснато да следиш и да се запознаваш с новостите в бранша. Конкуренцията е голяма и ако стоиш на едно място, ако пропуснеш дори и много малка част от новостите не само че спираш да се развиваш, но рано или късно биваш погълнат и изхвърлен от пазара. Работата ми изисква компетентност относно промени и нормативната уредба. Без това не можеш да защитиш интересите на хората, които са ти се доверили. Не можеш да си полезен и в оказване на помощ при избора на застрахователни услуги. Имам малко свободно време и го използвам за почивка и срещи с приятели извън града, сред природата, обичам да чета. И се опитвам винаги да намеря баланс между работата, семейните задължения и почивката...”



    Госпожо Тилева, голяма част от хората не са наясно каква е дейността на застрахователния брокер. Бихте ли разказали малко повече за това?
    На застрахователния пазар има четири вида участници: застрахователи, брокери, агенти и потребители. Всеки от тях си има точно определено и регламентирано място в него.
    За да обясня точно и конкретно какво е мястото, какви са задълженията и отговорностите на застрахователния брокер ще започна с едно малко въведение.
    Застрахователните компании създават и предлагат застрахователни продукти и услуги на пазара. Те се ангажират срещу събрани застрахователни премии да носят съответен риск
    Това означава, че поемат определени ангажименти да изпълнят поетите към клиента рискове, а именно да изплатят обезщетение на застрахованите лица за претърпените вреди.
    Дейността на застрахователите е обект на лицензиране и непрекъснат контрол от страна на Комисията за финансов надзор.
    Агентите са търговци на застрахователя. Те могат да предлагат застраховки само на една компания от общо застраховане и една по животозастраховане. Агентите не се лицензират, а само се регистрират. Отговорността за нанесена вреда причинена от тяхната дейност се поема от застрахователя за когото те работят.
    Брокерите са посредници. Те са самостоятелни юридически лица. Брокерът е търговец. Той продава застраховки, от името и за сметка на една или няколко застрахователни компании. Извършването на брокерска дейност също е обект на лицензиране и на непрекъснат контрол от Комисията по финансов надзор.
    Застраховането е специфична дейност, със собствени правила и терминология, а застрахователните договори се регламентират чрез клаузи посочени, който се посочват от общи условия към всяка конкретна застрахователна услуга и те са неразделна част от сключения застрахователен договор. Казвам договор, защото всяка една полица, независимо от вида на застраховка срещу определен застрахователен риск представлява сключен договор между застрахователя и клиента. Брокерът е посредникът и неговата услуга е безплатна за клиента.
    Брокера може да сключи вашата застраховка, само ако клиента реши изрично да му го възложи. На практика ние биваме наемани да работим за клиента и за целите на неговата застраховка. В замяна на това доверие, ние сме длъжни коректно да защитаваме интересите на своите клиенти.



    Вие сте управител на Консултантска кантора „Скорпионс инс” Стара Загора разкажете малко повече за Вашата дейност.
    Застраховането е специфичен вид дейност. За жалост поради все още ниската застрахователна информираност, българинът не е съвсем наясно със същността и сериозността на застраховките, с обхвата на покритие или последиците от настъпване на евентуално застрахователно събитие.
    Все още нямам навици да се застраховаме, без да сме принудени от някакво задължение. Всички знаем какви са задължителните застраховки, като „Гражданска отговорност”, имуществени застраховки в полза на кредитна институция, трудова злополука и т.н. Но много малко знаем за другите видове застраховки, които могат да ни донесат защита и сигурност.
    Брокерът е длъжен да познава добре пазара на застрахователния бизнес, да знае всички продукти и условия, при които могат да бъдат сключени застраховки към всяка една от компаниите, с която работи. Освен това той трябва да има информация за индивидуалното предпочитание на клиента, за това какви са неговите очаквания и притеснения. Брокерът е длъжен да даде пълна информация на клиента за рисковете и покриващите ги варианти на различните видове застраховки. Нашата работа е свързана предимно с предоставяне на компетентна информация за това коя застраховка какъв риск поема. Хората не вярват на застрахователите, защото не са наясно какво трябва да очакват при настъпване на едно евентуално събитие.
    За нас е от съществено значение на първо място да защитим страховете на хората и да ги запознаем точно в кои случаи ще бъдат обезщетени и кога по силата на договора не произтичат задължения за застрахователя.
    Погрешно е масовото схващането, че след като се застраховаме всичко е „ок”. Както всеки един договор така и застрахователният е свързан с права и задължения на двете страни, т.е самата полица е обвързана с определени отговорности и задължения за всяка страна по контракта. Целта на застраховката е да подпомогне самият клиент да възстанови имуществото си. Ако застраховам своя телевизор и не съм платила премия по клауза кражба, как да искам да ми се изплати, след като застрахователя по силата на договора въобще не носи този риск.
    Нашата дейност е свързана точно с това да запознаем клиента, както с тези обстоятелства, при които е възможно да получи обезщетение, така и с тези, при които това е невъзможно, според различните видове застраховки.
    След като клиента е получил нужната му информация, той трябва сам да вземе решението, какво, колко и как да застрахова. Убедена съм, че това е в основата на лоялността в отношенията, а и начин за избягване излъганите очаквания. В практиката на нашата кантора е заложено това всеки един наш клиент да бъде персонално информиран при промени или настъпване на падежи – т.е погасяване на дължими вноски по застрахователни договори.
    Най-важното за нас е нашите клиенти да бъдат информирани, защото когато човек има информация и е уведомен, той по-лесно може да направи най-правилния и верен избор.

    Застрахователните компании предлагат все повече продукти и услуги, как да се ориентира човек в света на застраховките и в това доколко става ясно на клиента за какво точно плаща и какво да очаква?
    За да избегнете като потребители на застрахователни услуги това объркване и неудобство може да се обърнете към брокера. Брокерът като застрахователен посредник и бранещ интересите на своите клиенти познава пазара и продуктите в него добре Той спестява време, като изготвя оферти за застраховката, към която клиента е проявил интерес от името на компаниите, с които работи. Така клиента може да види какво предлагат различните компании и каква е цената за предложеното и да направи своя избор.



    В Стара Загора има между 20 и 30 застрахователни брокерски къщи, с какво Вашата се отличава от всички останали?
    Мотото на нашата кантора е „Вашата сигурност е наше задължение”. Акцентът е насочен към самия клиент и определяне на неговата специфична нужда. Всеки служител в нашата кантора се обучава в тази насока.Сред многото предложения за застрахователни услуги, сред различните условия и атрактивни промоции и цени, избора на покритие се оказва понякога доста трудно решение за прекия потребител.
    Предпочитанието към определена компания или продукт, често са свързани с въпроси, определени колебания, съмнения или противоречиви мнения и отзиви на приятели и познати.
    На коя компания да се спра? Какви условия да избера? Как е по-добре да направя? Това са само част от въпросите с които е свързан избора на клиента. Нашата грижа е да предоставим на клиента максимално разбираемо и достъпно информацията, която му е необходима за да вземе своето решение относно застраховката. Винаги информираме нашите клиенти при кои случаи, застрахователите не носят риск и не дължат обезщетение при настъпването на определено застрахователно събитие.
    Ние чуваме и разбираме какви са потребностите на нашите клиенти. Затова смело мога да твърдя, че добрият продукт или компания не се определят от общ стандарт. Най-добрата застраховка е тази, която е необходима на клиента, тази която ще му донесе най-много ползи при покриване на рисковете, съобразени с неговите потребности, интереси и приоритети. Даваме възможност на клиента да направи своя избор, на базата на получената компетентна информация, която сме му предоставили за различните видове застраховки.
    При настъпване на застрахователно събитие нашата грижа е да подпомогнем клиента.
    В тези случаи се явяваме като посредници. Следим и подпомагаме процеса, свързан с определяне размера на щетата и нейното изплащане.
    Това, което ни отличава сред останалите брокери е факта, че сме единствената брокерска кантора в региона, която е представител на Асоциацията за защита на застраховани и пострадали при пътно транспортни произшествия.
    Идеята за развитието на този вид дейност дойде от анализ на застрахователния пазар и от факта, че българските граждани не са достатъчно запознати с правата си като застраховани. Хората не са наясно с размера на обезщетението, което биха могли да получат. Не са запознати и с процедурите и сроковете за получаването му. Това е едната страна на въпроса. Другата е, че понякога застрахователите не са особено коректни към застрахованите. Съществуват доста бавни и трудни процедури за получаване на дължимите обезщетения. В част от случаите се изискват и документи, които нямат никакво отношение към самото обезщетение. Има и случаи, когато неоснователно се отказва изплащането на обезщетението. Хората са объркани и не са наясно с правата си. Те не знаят какви са правата им като застраховани лица или участници и потърпевши в инциденти по пътищата.
    Практиката показва, че малка част от обществото е наясно, че има право на обезщетения за претърпени телесни увреждания и смърт по силата на застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Тези обстоятелства наложиха учредяването на тази обществена организация, която от една страна да защитава правата на застрахованите, а от друга да повишава застрахователната култура.
    Асоциацията за защита на застраховани и пострадали при пътно транспортни произшествия, наричана за по-кратко АЗТП функционира като юридическо лице със свой устав и е сдружение с нестопанска цел със седалище и адрес на управление гр. София.



    Българинът не е много наясно със същността и смисъла на застраховката. С това към кого трябва да се обърне при настъпването на застрахованото събитие? Има ли определени срокове за това?
    В нашата кантора е наложена практика клиентът първо нас да потърси за помощ и съвет. Ние сме хората, които след като се информираме за събитието, което е настъпило и за обстоятелствата при които то е възникнало предлагаме варианти и облекчаваме изцяло работата на клиента. Ние го информираме какви са процедурите, които трябва да се предприемат, каква е нужната документация и сроковете й за представяне. Наша е и задачата да заведем клиента до застрахователя и да му помогнем при попълването на формулярите. Следим изцяло процеса от завеждането на щетата, до формиране размера на обезщетението и крайното изплащане.
    Разбира се, че има срокове, които са нормативно определени и трябва да се спазват. Много често хората нямат нужната информация за това. Понякога те са достатъчно объркани от събитието и им е трудно да реагират не защото не искат, а защото не знаят как. Нашата задача е да ги информираме какво, как, къде и кога трябва да направят. Има хора, които се затрудняват в попълването на документи и формуляри. Ние им помагаме в това всичко да е изрядно. От момента на подаването на сигнала от клиента за настъпило застрахователно събитие, ние го подкрепяме и съблюдаваме спазването на процедурите, сроковете и всичко необходимо до приключване на процеса и получаването на полагащото се обезщетение.

    Кои са най-често сключваните видове застраховки?
    Най - често сключваната застраховка е задължителната за автомобилистите „Гражданста отговорност” .
    Застрахователната култура в България не е на много високо ниво и това е вследствие на ниската информираност. Напоследък се забелязва някакво раздвижване в аспект за предоставяне на повече информация, но то е твърде далеч от необходимото.
    Малко хора застраховат домовете и имуществото си.
    Застраховката не е само лист хартия. Тя носи сигурност и защита. Нейната цена определя не само размера на разхода, а е и предпоставка за комфорта и спокойствието, което можем сам да си осигурим.




    Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и да работи като застрахователен брокер в Стара Загора?

    Конкуренцията в застрахователния бизнес е много голяма. В определени случаи бих казала нелоялна и жестока.
    Когато човек има желанието да се развива, когато е компетентен и лоялен, когато си поставя високи цели и работи съвестно и постоянно за тяхното постигане няма начин да не успее. И тогава без значение е къде живее и работи, дали в Стара Загора или в София, дали в голям или в малък град.

    Какво бихте променили в България, ако имахте такава възможност?
    Много неща бих променила в България, ако имах тази възможност. На първо място бих променила законите, които носят облаги на определен кръг от хора.
    Бих направила промени в образователната система. Децата ни не са щастливи в училище. Те са претоварени и нямат детство. Не четат книги. Не могат да напишат името си правилно, а камо ли правилно да изкажат желанията и идеите си. В училище са необходими повече часове по човечност. И не само в училище, а и извън него. Общуването е нарушено.
    Грубостта и простотията в отношенията между хората са отблъскващи. Децата ни не играят на апаши и стражари, на народна топка или „не се сърди човече”. Техният живот е пълен със заливащото ги насилие и агресия, цинизъм и вулгарност, от които не можем да ги опазим. Децата ни попиват насилието от телевизионните предавания и от компютърните игри, стават свидетели на нецензурни изрази и думи, употребявани дори в национален ефир.Децата ни се превръщат в деца, от които твърде рано започва да си отива детската чистота и наивност.
    Това са деца изведнъж надрасли възрастта. Тъжно е, когато попаднеш в случаен детски разговор и чуеш темата. Тя е не роклята на новата кукла, а парите които трябват на родителите.
    Другата тема, която ме натъжава е разпродаването на нашите земи, рушенето на паметниците на културата, завземането на горите и резерватите, свръх и безконтролното застояване. Ние просто съсипваме природата си, не четем историята си и скоро няма да знаем кои сме. Като се замисля за насилието над деца, за изоставените деца, за пенсионерите, за културата и здравеопазването май трябва да попитам:” кое ли ни е наред?!...”
    Като че ли живеем живота си някак си автоматично и да нехаем за това, което става около нас. Всеки се затваря в своя свят и се бори да оцелява сам. Затваряме се в самотата и проблемите си и спираме да мислим. Най – голямото предизвикателство за съвременния човек е да оцелява. И това е толкова тъжно и трагично. Как може да се запази и съхрани като човешко същество съвременния човек?!...Какви са неговите алтернативи?!...Това е от едната страна, а другата е свързана с това какво, колко и как работиш. Професионализма и професионалната реализация също е предизвикателство. Аз лично смятам, че работата, която човек работи, трябва да му носи удовлетворение.




    Липсва ли вяра в живота на съвременния българин?

    Ние по природа сме трудолюбива нация като цяло, но сме и много търпеливи.
    Една част от хората, с които се срещам ежедневно, живеят с вярата в утрешния ден. Други са направо обезверени и съсипани. Но вяра трябва да има. Именно вярата ни дава сили да мечтаем, да си поставяме цели и да се борим за постигането им. Не напразно старите хора са казали:”Вярата крепи човек и умира последна”. За себе си мога да кажа:”Аз вярвам”.
    Вярвам, че всеки човек има определен талант и е на този свят с определена цел. Но това дали ще развие таланта и способностите си или не – зависи само от него. За мен талант е способността на човека да общува и да разбира хората. Уменията да се радваш, да изказваш благодарността, да утешаваш, да помагаш, да обичаш също са таланти. Всеки човек има тази дарба. Друг е въпросът дали ще я приеме или отхвърли.

    Кои са най-важните за Вас ценности?
    На първо място смятам, че човек трябва да се научи да се обича и цени. Едва тогава той ще може да се чувства щастлив и ще бъде в състояние да обича другите и да е благодарен за всеки един миг, който му предоставя живота.
    Ценност са децата, семейството и дома. Предполагам, че това са ценностите на всяко живо същество.
    За мен най-голямото зло е предателството. А колкото до времето, в което живеем?! Да, интересно е. Хоризонтите, които имаме са доста по-широки. Информирани сме в по-висока степен, отколкото поколенията преди нас. Чувстваме се по-независими, по-свободни, сами решаваме кое е добро за нас, самостоятелно определяме пътя, който да следваме. Но завистта е най-лошата ни черта. Ако тази енергия се използва в друга насока, тогава всеки би бил по-щастлив, а трудът, който полага по-плодотворен.
    Пренатоварени сме. Живеем бързо и динамично. Трудно се жонглира между работата, дома и семейството. За нас самите почти не остава време.

    Определяте ли себе си, като щастлив човек и защо?
    В момента се определям като щастлив човек. Ние, хората трябва да се радваме и на малкото, което смятаме за даденост. Жива и здрава съм. Повечето неща, които съм пожелала са вече реалност. Така че, защо да не съм щастлива. Научих се, че когато човек изгуби всичко, тогава оценя това, което е имал. Съумях да се радвам и наслаждавам на всеки прекрасен миг и да съм признателна, че съм го изживяла.

    Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво продължавате да мечтаете?
    Сбъдната мечта? Разбрах какво е любов. Обичам и съм обичана.
    За какво мечтая? Предимно да съм жива и здрава, както и всички хора около мен. Да продължа да се развивам. Дай Боже, повече клиенти и никога да не си отива благополучието. Радват ме постигнатите успехи, сбъднатите мечти, приятните изживявания с любими хора и всичко, което е добро. Натъжават ме обидите, лъжата, лошата дума, болестите, загубата на любими неща, страха, огорчението, отчаянието.
    Убедена съм, че всеки човек има място и предназначение на тази Земя. Темата за смисъла на живота е необятна, защото всеки през своята призма оценя неговата стойност. За мен смислен е животът, пълен с всичко онова към което се стремим – хармония, щастие, любов, благополучие, сбъднати мечти и желания.
    Всяко нещо за което копнеем, може да стане реалност, стига да му дадем име, образ и да повярваме в него. Това, което искаме винаги ни се дава. Въпросът е дали сме готови да го получим. Където и да отидем, светът за нас е ще бъде такъв, какъвто сами си го изградим. Хората трябва да вярват в мечтите си и да не се отказват от тях.

    4.03.2010г.
    гр.Стара Загора

  • Един спомен все още

    ЕДИН СПОМЕН ВСЕ ОЩЕ В БАЛКАНА ЕХТИ
    /пътепис/
    Камелия Мирчева
    [b]
    [/b]

    Непосредствено преди Шипченския проход, сред неповторима по красота природа, на 12 км. от град Казанлък е разположен малък град - Шипка.
    В него изживяват живота си 1450 души. Тук е красиво, спокойно и пълно с история. Усещането тук е някак си интернационално. От няколко години в градчето се заселват японски и британски семейства. Те са предимно възрастни ентусиасти, пенсионери, които желаят да изживеят на спокойствие. Те не бързат за никъде, превръщат в приказни кътчета дворовете на къщите си и популяризират сред роднини, познати и приятели България. Лятото тук е зелено и цветно, но днес в Шипка е спокойно и бяло, много бяло. Къщичките са се сгушили в снега, а дърветата са застинали в някаква приказна омая.



    На площада ни посреща табела с надпис на три езика /български, английски и японски/ за добре дошли. Наоколо е заснежено и тихо, много тихо..
    По улиците се надбягват само няколко котки, а единственият намек, че тук живеят хора са пушещите коминчета на къщичките и направените пътечки сред снега.



    Усещането е странно. Пълно е с история и древност.
    Тук е съществувало селище по времето на траките в периода от ХІ – VІ в. пр.н.е. Изследвани са няколко тракийски могили в околностите на Шипка. Голямата Косматка датира от времето на Севт ІІІ, основателят на древният тракийски град Севтополис, който поради нечие човешко безумие днес се намира на дъното на язовир „Копринка”. В околността се намира могилата „Светицата”, известна с откритата в нея златна маска, известна като маската на Терес. Най-богатата и запазена тракийска гробница открита досега в нашите земи безспорно е тази в Голямата Косматка. В нея са намерени непокътнати от иманярите 70 предмета – бронзови и сребърни и около 20 златни. Сред тях са и бронзовата глава на мъж с очи от полускъпоценни камъни, златен венец с жълъди и дъбови листа и др.
    Траките?!...Те са били тук и в могилите Светицата и Оструша.
    После дошли римляните, а през 1396 г. турците. Те идвали и оставали, заради прохода, който е бил важна стратегическа точка и ключ между северната и южната част не само на България, но и на Балканския полуостров.Относно днешното селище една легенда разказва, че в този регион се е намирало средновековното крепостно селище, което турците разрушават.
    Оцелелите жители основат ново селище сред шипките и от там дошло името му Шипка.
    По време на руско-турската война градът е опожарен и сринат до основи.
    Днес в Шипка освен българи, японци и англичани живеят и голям брой потомци на каракачаните.



    Вслушвам се в шепота на притихналото селище. Бавно стъпвам в снега и в главата ми бушуват мисли за мъжеството, силата на духа, безусловната победа и спечелването на войната. И за цената на победата - животът на 18 491 човека.
    Мисля си за техните семейства, за болката, мъката и сълзите на децата им.
    Мисля си за войната, робството, свободата, политиката, героизма, подвига, славата, смъртта и безсмъртието и за огромната човешка болка.
    Логиката и в голямата и в малката политика е много различна от логиката на обикновения човек, който иска само едно, да изживее спокойно живота си, да отгледа децата си и да се радва на плодовете на своя труд.
    Войната?!...Какво взема от обикновения човек тя и какво му дава?!...Има само един отговор – болка, разрушения, рани и смърт.
    Ад, в който едни хора превръщат живота и земята на други хора в разруха или бъдеще, в което човек може да бъде свободен.
    Войната и нейните разрушения, свирепите безумия и безкрайно многото смърт. Каузите, които се решават чрез войните, интересита на велики и по-молко велики сили, интересите на завоевателите, на освободителите и тези на човека, които иска да живее и да бъде свободен.
    Днес войните, героите и истините се преплитат в състезание по политическа некадъност, трудно разбираема за хората, който не проумяват защо животът им не се променя в по-добра насока.



    С тези си мисли пътувам към един уникален и величествен храм. Проектиран е от архитект Анатолий Томишко. Има 17 камбани, украсени с красиви орнаменти. Най огромната от тях тежи 12 тона, а общата им тежест е над 20 тона. Камбаните са отляти от събраните в района гилзи.
    Десет позлатени кръста се извисяват над купола на храма, като най-високият от тях е 4,5 метра.
    Църквата има пет позлатени купола – четири странични, високи по 33 метра и един централен, висок 42 метра. Това е храм паметник „Рождество Христово” известен още като църквата със златните кубета в Шипка.



    Строен е цели 17 години от 1885 до 1902 г. и е посветен на един подвиг и на паметта на 18 491 души.
    Пътувам към храма и си мисля за тях, за загиналите.
    Мисля си за човешкия подвиг и за онези сражения започнали тук през септември 1877 и продължили до януари 1878 г. Повече от пет месеца руските войници и българските опълченци се сражават и не позволяват на Сюлейман паша да премине в Северна България и да окаже помощ на обсадения в Плевен Осман паша.
    Годината била студена. Зимата настъпила рано. Дърво и къмък се пръскали от студ. Премръзнали, гладни, изтощени те бранели прохода.
    Притиснати от мнократно надвишаващия тяхната численост враг, изчерпали боеприпаси, храна и оръжия, подложени на студа и вятъра отчаяно и с всички сили бранели прохода. Студът достигал до минус 20 градуса, а вятърът навявал снега в двуметрови преспи. Водата замръзвала, липсвала храна.

    Спирам пред стълбите, който водят към храма. Студът е силен, а вятърът просто ме прорязва. По стълбите има изчистена пътека и въпреки това поради заледяването изкачването им е затруднено.

    Вървя към храма и се връщам, 140 години назад, спирам времето в 1879 година. Периодът след приключването на Руско Турската война.
    В тази година майката на генерал Скобелев, графиня Олга Скобелева, граф Игнатиев, бивш руски посланик в Цариград и неговата съпруга се обръщат с апел към руския народ за набиране на средства за построяването на храм – паметник на загиналите в Шипченската епопея.



    Коя е графиня Олга Скобелева?!... През времето на Руско-турската война, 58-годишната Олга оглавява Балканският отдел на Руския червен кръст, който събира помощи за останалите без покрив след войната без домове българи. Тя пристига в Пловдив, където развива огромна благотворителна дейност. Непрекъснато обикаля из Южна България, като създава безброй много сиропиталища и благотворителни дружества. Вечерта на 6 юли 1880 година е убита на 6 км. от Пловдив. Но това е една друга и много дълга история.

    Изказвам се по стълбите бавно и внимателно. пренареждам фактите и събитията, свързани с храма.
    Император Александър ІІ провокиран от апела за построяването му дарява 1000 руски рубли, икона и ризница и издава указ за стартиране на кампанията за набиране на средства.
    Издава и разрешение за сформиране на „Комитет за построяване на православен храм в подножието на Балкана в Южна България за вечно поменуване на воините, паднали във войната 1877-1878година”.
    Разногласие относно мястото на построяването му няма. Но има друг проблем. Избраният терен се намирал тогава в пределите на все още автономната от Турция - Източна Румелия. Това изисквало да бъде издадено специално султанско ираде /указ/ за разрешаване на строежа. Този указ е получен едва през 1883г.
    Членовете на комитета не бездействали докато чакат ирадето. През 1881 г. е взето решение храма да се казва „Рождество Христово”. В касата на комитета са събрани повече от 300 000 рубли. Проведен е конкурс и е одобрен проекта за строежа.
    През 1885 година започнал и самият строеж, но малко сред това той е преустановен за цели 10 години, поради влошените дипломатически взаимоотношения между България и Русия, след преврата на 9 август 1886 година и отстраняването на княз Александър Батенберг.



    Вървя по стълбите към храма. Златните кубета блестят на фона на синьото небе и някак си странно се отразяват в снега. Небето е толкова синьо и красиво, а мислите ми...
    Мислите ми ме натъжават. Мисля си за историята и народите, за политиката. За сценаристите на голямата и малка политика, за куклите и кукловодите на дипломацията и за костите на онези обикновени хора, погребани тук.
    Мисля си за Белия Генерал. Така са наричали Скобелев, заради белия кон и белите дрехи, които е носел. Подреждам фактите около неговата личност. Бил е много смел, водил е битки край Шипка и Шейново, в Одрин, Ловеч, Плевен, стигнал до Цариград. Това са известните факти.
    Малко известно е, че е бил приятел с Макхаган, американския военен кореспондент, включен в състава на руската армия и участник във всички по-важни битки за Освобождението на България.
    Малко се знае и за това, че княз Батенберг е канил генерал Скобелев за военен министър на България, а преди това представители на българското опълчение са му предлагали да стане княз.
    Още по-малко известен е факта, че Скобелев е щял да превземе Цариград, но е бил спрян от политиците. Белият генерал умира на 38 години през 1882. Руският народ му издигна в центъра на Москва великолепен паметник, който е бил разрушен през 1918 година по нареждане на Ленин.
    Скобелев е знаел 6 езика, имал е великолепна образование и идва като доброволец в Руско-турската война. Бил е обожаван от народните маси и в България и в Русия. И докато в България никога не е бил забравян, то в Русия генералът остава в забвение, вследствие на комунистическия режим.
    След Руско-Турската война Белият генерал останал в България. Когато Берлинският конгрес разкъсва Отечеството ни на Княжество България и Източна Румелия генералът създава в Източна Румелия гимнастически дружества, които са били военизирани организации. Точно обучените в тях хора, повече от сто хиляди души се превръщат в основата на бъдещата българска армия.



    Мисля си за нишките на времето, което свързва миналото, настоящето и бъдещето. Мисля си за историята и нейното пречупване през призмата на управляващите. За героите и подвига. За онези знайни и незнайни хора, жертвали живота си в името на някаква кауза.
    Мисля си за безсмъртието и подвига, за славата и нейната краткотрайност и за сълзите на хилядите вдовици и техните деца.
    Мисля си за истината. Всъщност не знам дали човечеството е дорасло, като общество да чуе истината и да се поучи от нея?!...

    Вървя по стълбите към храма. Гледката наоколо е приказна. Днес тук всичко е спокойно, тихо и застинало в някакъв странен покой. Днес тук нищо, освен храма не напомня за жестоката човешка драма, за подвига, героизма и смъртта...



    Храмът?!...Завършен е през 1902 г. До 1934 година е владение на руската държава, която го дарява на българския народ. През 2004 година с решение на министерски съвет е прехвърлен като собственост на Българската православна църква под управлението на Старозагорска епархия.

    Храмът?!...Иконите върху главният иконостас са 83. Изработени са от монаси от руския манастир „Свети Пантелеймон” в Атон. По време на освещаването на храма светогорските монаси даряват още 15 икони.
    Стенописите са правени на два етапа. Започнато през 1902 година от проф. Месаязов и от Антон Митов изографисването е завършено през 1959 г. от колектив с ръководител иконописеца Николай Ростовцев.
    На южната страна и северната страна на храма са изобразени исторически личности и канонизирани от православната църква светии. Сред тях са и братята Кирил и Методий и техните ученици.
    На двете колони пред олтара са изобразени Княз Борис І и Киевския княз Владимир.
    Под черквата е изградена крипта, а в двете й странични галери са поставени 17 саркофага с костите на загиналите в сраженията край Шипка.
    Внезапно погледът ми се размива в мраморните мемориални плочи, на които са написани имената на войнските части и на жертвите и изпадам в някакво тихо вцепение.
    Усещам мирис на барут, чувам виковете и стоновете на жертвите, виждам летящите камъни и тела, мъртви и живи. Съществувам в онова време само миг и въпреки това усещам тежест и болка в сърцето и в тялото си.



    После изведнъж чувам камбаните. Техният звън ме пречиства и ме връща в моето време. Техният звън ме спасява. Излизам бавно от храма.



    Наоколо няма никой, само две самотни, бездомни котки. И докато се взирам в очите на едната чувам спомена, който все още ехти в Балкана...
    И в този миг внезапно проумявам, че животът е само един миг между две вечности, а останалото?!...Останалото е само мълчание...

    20.12.2009г.



    http://bg.netlog.com/go/explore/videos/videoid=...-

  • Празник в Калояновец

    Празник на самодееца
    Камелия Мирчева


    Християново е малко старозагорско селце.
    В него живеят около 530 души и една от най-големите му забележителности определено е фолклорната група „Настроение” към Народно читалище „Съзнание”, създадено през далечната 1929 г.



    Ръководител на група „Настроение” е Петко Бонев и освен, че тя е носител на много награди вече си има издаден диск.


    [i]Евдокия Митева-секретар на читалището в Християново[/i]


    Димка Минчева - кмет на с. Християново

    Сред другите забележителности на с. Християново са и две изключителни дами Евдокия Митева – секретар на читалището и Димка Минчева – кмет на селото. Те доказват, че когато две велики българки решат да правят нещо пред тях няма невъзможни неща.
    А ако заедно с тях работят още хора просто чудесата се случват.



    На такова едно чудо присъствах и аз - празника на самодееца, празнуван от читалищата на три села – Калояновец, Ракитница и Християново.


    Цветана Турлакова

    „За да има песен трябват думи и дълбоко бликнали слова, но само с думи песента не може трябва и едно сърце да има, с топлината си да сгрее песента, първо да я скъта като в раковина и след това да я изпее пред света!” каза водещата на тържеството Цветана Турлакова.
    Тя е от Народно читалище „Възраждане” в с. Калояновец, което бе домакин на събитието.
    Калояновец е голямо село. В него живеят 1100 души.
    Има училище и доста стара църква.


    Тинка Синетлийска - секретар на читалище "Възраждане"

    Тинка Синетлийска, секретар на читалището, отличена с почетен медал от Съюза на народните читалища разказва: „Нашето читалище има много стара история. То е създадено през 1927 година. Само през 2009 година за дейността си сме отличени със 17 грамоти. Лауреати сме на 11 международен фестивал, а на фестивала, организиран в памет на Нончо Воденичаров журито ни присъди І награда...Към читалището има група за автентичен фолклор, коледарска група, група за лазарски песни...”


    Коледарска група при Читалище "Възраждане" с. Калояновец


    Пет годишната Лидия Прангова и певческа група при читалище "Възраждане" Калояновец

    Представянето на групата за автентичен фолклор при с. Калояновец започна с ангелското изпълнение на 5 годишната Лидия Прангова.
    „През тежките години на робството народът ни е оцелял благодарение на песента. Когато човек пее, той се усмихва и топли душата си. Тогава душата празнува и е готова за добри дела. Когато душата празнува, тялото не боледува”- това са думите на Веселина Пашова, която представи Народно читалище „Тракия” с. Ракитница и Тракийско дружество „Фере”.


    Веска Симеонова и фолклорна група при Читалище "Тракия" в Ракитница

    Народно читалище „Тракия” е създадено през 2007 година и това го прави последното учредено читалище в Старозагорско. Неговите членове са потомци на тракийски бежанци. Фолклорната група е създадена през 1990 година от Веска Симеонова и Златка Янева. Съставът включва 15 жени, на възраст от 50 до 72 години.Фолклорната група е отличена с много грамоти и награди. В репертоара й има и две авторски песни с текст и музика на Златка Янева. Едната от тях „Тракийо родна, Тракийо мила” вече се е превърнала в химн на тракийци.


    Иванка Колева Читалище "Тракия" с. Ракитница

    „Жива е в мене все още песента, само тя ми дава сила и крила, спътник в живота ми е тя” каза Иванка Колева, която изпя една стара, тъжна тракийска песен, а после повдигна градуса на настроението с вицове.
    Госпожа Величка Неделчева, кмет на с. Ракитница поздрави присъстващите и благодари на домакините за перфектната организация на празника.
    Сред гостите на празника бяха старозагорският поет и редактор на вестник "Литературен глас" Йордан Атанасов Коста Кунев.
    Сред много смях, веселие, песни и спомени бяха връчени наградите от кулинарния конкурс и конкурса за плетиво.

    1.03.2010 г.

    Повече снимки от празника може да видите на
    http://bg.netlog.com/kamimircheva/photo/setid=2...-

  • Църковна дейност в Лесидрен

    ЦЪРКОВНА ДЕЙНОСТ в с. Лесидрен

    Църковен храм „Свети Великомъченик Георги” в с. Лесидрен е построен през 1859 година.
    При проучването на архивни документи от Храм „Свети Великомъченик Георги” с. Лесидрен попаднах сведение, в което се посочва, че „ 1859 г. е построена църквата явно при турските власти с разрешение /ферман/”.
    Сведението е изготвено от свещеник Михаил поп Атанасов по искане на архиерейския наместник.
    [b] на 24 август 1898 г. В него се посочва, че майсторите на храма са "майстор Бошко и другарите му от Трявна, а нейният иконописец е Пенчо хаджи Найденов от гр. Троян". За свещеник Михаил поп Атанасов се знае че е бил съратник на Левски.



    Според ръкописа на Радьо Диков Радев Кметски църквата е започната да се строи при управлението на Кольо Кмета и е завършена през 1855г. Според него тогава в селото е имало 200 къщи. Дядо Ради пише:”Черквата е строена 3-4 години. Когато пазарили майстора, му рекли:„Ние те пазарим да построиш черквата и ще ти плащаме. Ама искаме да знаем барем дали си майстор, или само ще ни вземеш парите.” „Не само, че съм майстор, но съм и мендизин /специалист по онова време с ранг на архитект/”.- отвърнал майстора.



    Камъните за черквата са вадени от местността Площта, като през лятото са извозвани с волски коли, а през зимата със шейни. Общината била събрала 40 кози доброволно от хората, за да хранят майсторите. Главили и козар, който да се грижи за животните. Имало е хора, които са дялали камъните. Варта е сгаряна над Недините езера при Върбата. Там е имало варница. Основите на черквата са изкопани на 1-2м. дълбочина и са правени с церови колове. Черквата е построена за 3 години на тогавашния център на селото. Срещу нея е бил конака.



    Свещенноиконом Тодор Тодоров Драганов /роден на 27 юни 1920 година. През 1984 година ръкоположен за свещеник. Записът е направен през 2006 година/ разказва: „Църквата е построена през 1850 година. Майсторите й са двамата братя близнаци Малък и Голям Бошко, родом от Трявна. Те били ученици на Кольо Фичето. За построяването на църквата имало разрешение ферман от Султана. Тогава в Лешница имало един борец. Казвал се Гавазоглу . Той бил голям приятел със сина на тогавашня кмет на Лесидрен. Та Гавазоглу отишъл на борби в Цариград. Победил всички и Султана го попитал каква награда иска заради победата. Той отвърнал: „ Най-голямата награда за мене ще е да се подпише ферман за да се построят църква в Лесидрян и джамия в Лешница”. Та той донесъл фермана, с който се давало разрешение за строежа на църквата. Нашта църква е трикорабна. Всичко е от камък. Когато майсторите теглили жребият на кого ще се падне да свали скелето паднало се на Малък Бошко. Дарители на църквата са Дочо Петров и баба Кера, има ги изрисувани на единия прозорец. Баба Кера била попска дъщеря от Малка Желязна. Имале биволе и ги карале да се къпят в една локва лятно време. Единият от биволете рушкал нещо по брега и от там пъкнало казанче със злато. От това злато са направили дарение за църквата и за строежа на килийното училище.”
    През периода от 1911 година до 1941 година свещенник в Храм „Свети Великомъченик Георги” с . Лесидрен е Протоерей Василий поп Лазаров.


    На снимките:Протоерей Василий поп Лазаров и неговото семейство


    Василий поп Лазаров е роден на 7.1.1878 г. в с.Голям Извор в семейството на потомствения свещеник Лазар поп Василев и Вуна Христова. Първоначалното си образование получава в с. Голям Извор, а прогимназиалното в гр. Тетевен. Духовното си образование получава в Самоковското духовно училище през периода 1897-1899 година. Учителства в с. Джурово, след което отбива военната си служба в София. През 1904 година се венчава за Райна Койчева от Тетевен. От брака им с раждат четири деца. През 1906 година е ръкоположен за свещеник в Троянския манастир от Негово високо преосвещенство Пловдивски митрополит Максим. Служи като свещеник в Славщица, а от 1911 г. назначен за енорийски свещеник в с. Лесидрен. През Балканскато война 1913 година е командирован като войскови свещеник в Добруджа.
    До 1914 година е бил в съслужение със свещеник Михайл поп Атанасов, които почива в 1915г. От тази година нататък енорията, която включва селата: Лесидрен, Помашка Лешница и Славщица се обслужват само от свещеник Василий поп Лазаров. През 1926 година закупува селище и си построява къща в непосредствена близост до църквата. По този начин той и семейството му, които преди това са живели под наем се заселват за постоянно и стават жители на с. Лесидрен. Свещеник Василий поп Лазаров освен като свещенослужещ е член на училищното настоятелство и в настоятелството на читалище „Възраждане”.
    Протоерей Василий поп Лазаров почива на 8 юни 1941 година и е погребан в двора на църквата с. Лесидрен.
    В запазен собственоръчно написан документ през 1930 г. свещеник Лазаров пише:”…Имам четири деца: Веселин, Лазар, Надежда и Цветанка. Първият завърши 7 клас и сега е надничар при Кино Електра в Плевен, вторият завърши 6 клас на Пловдивската духовна семинария, миналата година си отби военната тегоба в ІІ жандар. дружина в София и сега е без работа. Надежда има ІІІ клас образование и я задомих, Цветанка завърши VІІІ клас педагогия в гр. Ловеч и сега от 15.ІХ. е учителка в тукашната прогимназия. От 1856 г. тук са свещенодействали свещениците Атанас Кольов и син му Михаил поп Атанасов, родом от тук и през времето на свещеник Атанас е правена църквата. Двамата свещеници са завеждали освен Лесидрен и селата Сопот и Славщица, Ловчанско и Помашка Лешница, Тетевенско. След смъртта на свещеник Атанаса командировани са свещеници /македонци/ Георгий Николов и руснака Гури Сизокрилов, посетне йеромонах Евтимий Динов от Гложенския манастир. След смъртта на свещеник Михаила командирован бе македонеца Иван п. Стайков от с. Разловца /Малишевско/. До миналата 1930 година селото Лесидрян, заедно с Помашка Лешница съставляваше една епархия и в Славщица са се отделили и са имали там свещеник, а вакантната енория се е завеждала там от свещеник Михаил поп Атанасов, които е бил пенсиониран и на …юли 1915 година се е споминал. След неговата смърт бе командирован македонеца Иван п. Стойков, които през 1916 година си замина за своята енория… През 1930 година наново се образуваха две енории… Когато селото е било около 200 къщи, тогава по инициатива на тогавашните първенци Петко Маринов…/не се чете/, Марин…, Дико Дик…/не се чете/ и Стоян Петков, ведно с двамата баща и син свещеници решили да си построят църковен храм, които е работен по стопански начин и разхвърляно на семейства по 2 жълтици за доплащане на майстори от Трявна. При свършването на църквата е записано 25 март 1859 година…
    …През 1869 година е изографисана само средната част на проскомодияота, като на нея има надпис ктитори….1869 година. Има един стар Антиминс, осветен в с. Алескандрово от Охридско-преспанския митрополит Натанаил, управляващ тогава Ловчанска епархия, а сегашния , на който се служи е осветен на …септември 1910 година в Мал. Брестница от Браницкия епископ Климент.”
    В архива на Храм „Свети Великомъченик Георги” с. Лесидрен е запазено писмо до църковното настоятелство. То е изпратено от Ловчанска епархия Тетевенско архиерейско наместничество на 17 юни 1898 г. и има №725. В писмото пише: ”Последствие предписанието на Негово Високопряосвещенство управляющии Ловчанската Епархия Господина Господин Максим от 11 под № 1442 повереното ми намесничество днес с № 724 писа на почитаемото ЛесиДрянско общинско управление, за да съобщи на благочестивите православни християни из село Леси Дря, които са подали тия дни направо в Епар.управление писмена просба, за да им се рукуположи свещеник, че Епарх.съвет в заседанието си от 4 е взел решение да им се удовлетвори просбата, ако имат кандидат такъв, да го представят, а ако ли нямат то да се яви в надтъжното място, за да им препоръча такова лице.
    Независимо от това и защото йеромонах Евтимия е вече отчислен от енорията, при един свещеник енорията ще посрещне големи мъчности място /привременно/ улеснение Епарх. съвет е определил щото привременно е изпратил Негово Благоговейство Гури Сизокрилов докато се избере и ръкоположи нов свещеник и че новопристигналия или който ще пристигне трябва да се приемне и настани в къща у селото, затова когато се съобщи това нещо на християните потребно е и трябва да вземе участие и Настоятелството.” Следват подпис на архиерейски наместник и печат.



    Запазено е и друго писмо, адресирано до църковното настоятелство на втората енория в с. Лесидрен. То е от Ловчанската митрополия с дата 18 юни 1898 г. и с № 1483. В него пише:”Изпращаме до църковното настоятелство, предявител на настоящото Негово Благоговейнство Свещеник Гури Сизокрилов, който ще заведе втората енория в с.Лесидрен, до когато се избере и ръкоположи постоянен канонически свещеник за същата енория. Това се съобщи своевременно на Ариерейският наместник в Тетевен за редовност. Прочее поканваме настоятелството да разпореди за настаняването на речении свещеник Сизокрилов в енорията, да му се даде прилична къща за живеене, както и да се извести на християните от енорията към него да се отнасят за всички нужди по изпълнението всякакви треби и обряди.
    Призоваваме на Вас Божията благодат и оставам Ваш в Христос Молитвовател.”Следва подпис: Бивш Скоп. Митрополит: Максим и печат.



    В един рапорт до Негово благосвещенство Тетевенсия Арх.Наместник написан на 28 юни 1898 г. с № 605 от Председателя на църковното настоятелство Свещеник Михаил поп Атанасов четем: ”С настоящи си чест ….Ваше Благоговенство, за да Ви изпратя исканата сума осем /8/ лева за построяването храма за Св.Александра Невски” за по нататъшно от ваша страна разпореждание.” Рапортът е написан по повод писмо, написано на 25 юли 1898 год. от митрополит Максим, до свещеник Михаил поп Атанасов, в което се пише:”Съгласно окръжното на Св. синод от 16 юни 1897 година под №1194 за увеличаване фонда по построяването на храма „Свети Александър Невски” в София, Епархийския съвет в заседанието си на 20 април т. год. /с протокол №22/ разпредели църквите в Епархията на категории за внасяне годишно по едно определено количество. Църквата в поверената Вам Енория „Св.Георги” е определена за І категория и трябва да предвижда в бюджета определена за тая цел сума от 8 лева, която епархийския съвет утвърди в тазгодишния бюджет.” По нататък в писмото се пише, че сумата трябва да се изпраща всяка година до 1 юли в Архиерейското наместничество в Тетевен, откъдето ще бъде издавана нужната разписка.
    От Протокол №1 на Църковното настоятелство на Храм „Св. Великомъчаник Георги” с Лесидрен с дата от 10.10.1898 година разбираме, че членове на настоятелството по това време са били: Стоян Денчов, Стоян Найденов, Христо Кольов, Цоко Льосков, и Кольо Диков.



    Запазено е и писмо № 7 на Църковното настоятелство от 12 септември 1898 г. до Негово Благоговенство Лесидрянски енорийски свещеник Гури Сезикрилов. В него се пише:
    [i]”От неколко дена настоятелството има положителни сведения, че Вие Ваше Благоговенство сте захванали да пиянствате и сте спали няколко вечери вън от стаята си в църковния двор, така също неколко вечери сте спали в кръчмата на В. Малашки и др. неща, които и най- простите хора не правят, предвид на това настоятелството счита за длъжността да Ви поучи за пръв и последен път да се откажете от това си лошо поведение, което сте имали от няколко дена насам и за бъдеще ако настоятелството се научи, че сте пиянствали ще донесе до духовните власти и ще иска наказанието и отстраняването Ви. За резултата настоятелството иска да го уведомите веднага.”Следва подпис на църковен настоятел С. Денчов.[/i]



    От Протоколна книга на църковното настоятелство при Храм „Свети Великомъченик Георги” с. Лесидрен от Протокол №1 от 18.ІІ.1941г. разбираме, че, председател на църковното настоятелство е свещеник Димитър Йотов, а членове са: Върбан Дочев, Петър Ат.Попски, Цоко Ив. Цоков – касиер. В същият този протокол е записано, че е решено да бъдат дадени 1000 лева за строеж на камбанарията, за довършване на започната през 1940 година камбанария и са изтеглени 6000 лева за плащане на майсторите и за материалите.



    В Протокол №1 от 3.V.1943 г. църковното настоятелство в същия състав взема следното решение:” Да се направи една одая в църковния двор, които е само на 80 метра от гробището под която да се подстлоняват християните при лошо време за слагане на трапези за помен на умрелите. Същата да е 15 м. дълга и 4 м. широка”.



    В Протокол № 1 от 28 март 1952 г. са добавени като нови членове на църковното настоятелство Цоко Н. Баков и Филип Райков. В този протокол е записано:” Председателят докладва, че е починал Стойко Дойчев Цоков и понеже материалното му положение не е много завидно, а така също, че и причината за смъртта идва от нанесена рана от бригадирство моли съвета да се занимае с тоя въпрос, като освободи майка му от църковна такса за биене на камбана. Съвета след като изслуша доклада на председателя единодушно реши: освобождава се от църковна такса майката на починалия младеж Тота Стоева Цокова за биене на камбана”
    В Протокол № 7 от 14.09.1952 е записано църковно настоятелство в същия състав и решение:”...Дава на Георги Ангелов /временен жител на селото, който идва да пее в църквата, тъй като църковният певец е мобилизиран/ да обере за себе си църковните сливи /предполагат след оглед, че биха дали около 20 кг. сливи/, тъй като с пари не може да му се заплати изпълняването на длъжността певец в църквата. С това настоятелството счита, че за полагания от него труд поне малко го възнаграждава”.





    От Протокол №1 от 25.11. 1956 г. научаваме, че „клисарят Крайо Въчов е освободен от длъжността си поради болест, а неговата длъжност поема Цоко Баков, които ще я съвместява с длъжността касиер - свещенопродавец, считано от 1.1.1957 година.”
    Цоко Баков напуска този пост на 10.2.61 г. и е заменен от Стоян Илиев.
    С Писмо №300 от 19.5.1976 г. от Митрополията в Ловеч се съобщава, че със заповед 350 от 15.04.1976 г. на Комитета за изкуство и култура Храм „Св. Великомъченик Георги” с. Лесидрен е признат за паметник на културата.



    В протокол от 15.2.1982 г. четем, че председател на църковното настоятелство на храма е свещеник Делчо Димитров Минкин, а църковни настоятели са: Тодор П. Драганов, Петър н. Атанасов, Кольо Найденов Маринов и презвитер Йонка Попдимитрова.



    От 13.4. 1985г. свещеник в храма е Тодор Тодоров Драганов, който разказва :”Старото килийно училище беше на два етажа. В него имаше две класни стаи, учителска стая и стая за архив. На долния етаж беше направена трапезария за децата, които идваха от колибите. Всеки родител, който имаше дете в училището, докарваше дърва, за отопление. Вторият етаж на килийното училище после изгоря...Всяка неделя учителите ни водеха на черква да се причестим. Зад църквата имаше една малка стайчка. Там живееше възрастната монахиня баба Мария, при която се е криел Левски, когато е дохождал в Лесидрен”...



    Отец Тодор продължава своя разказ:
    „...От свещениците съм запомнил дядо поп Василий. Когато от Тетевен дойде за учител Богдан Попов образува от учениците църковен хор. И аз пеех в него, тогава бях във ІІ клас... Като малък при мене се е случило едно премеждие и затова съм бил обречен на църквата. Живели сме в двуетажна къщица, на която долния етаж е бил даден на Драган Димов да си отвори кръчма. Всички сме живеели и спали в едната стаичка на горния етаж. Имало само един одър и една печица в стаята. Било на Възкресние Христово. Майка ми отишла да пече кравайте за Великдена. Аз съм бил на около две годинки тогава. Когато съм се събудил съм се разтичал по одъра и явно прозореца е бил отворен или аз съм откачил кукичката и съм го отворил, не знам как е станало, но съм паднал през прозореца от втория етаж. Драган Димов си метял пред кръчмата и като ме видял че падам се опитал да ме хване, но имахме едно куче и то му се спуснало и съм си паднал на плочите. Взели ме и ме завели при фелшера Бояджиев. Той ме прегледал и казал, че нищо ми няма, само дето съм си прехапал езика. Тогава мама и тате са ме обрекли на Господ Исуса Христа...Отдал съм много труд в служене на църквата. Когато владиката дядо Григорий ме ръкоположи за свещеник в храма в Лесидрен положението беше много окаяно. Радка Денчовица и Кольо Микренски дадоха пари да купим 2 кг. свещи. Прозорците в църквата бяха изгнили. Взех колкото материал имах у нас и Илия Диков и той даде, а Георги Делиев направи прозорците без пари. Райко Цоков постави стъклата и така подменихме прозорците в църквата...
    ...Отпред стенописа беше се много повредил от дъждовете. Дойде един майстор и го реставрира. А хора дадоха медни ламарини да се поставят над входа да не вали дъжда по стенописа...
    ....Стоян Лилов биеше камбаната, но все трябваше да излиза навън. Тогава той прекара въжата и сега камбаната се бие от храма... Помагали са хората за църквата, отвсякъде са помагали...Марин Цочев даде дъсчиците, с които се направи дюшумето... Ти нарисува и даде иконите на Богородица и на Св.Архангел Михаил...
    ...Бяха разбили и ограбили храма, откраднаха сребърната чаша за причастие, водосветния кръст и иконата на Света Богородица. Нова чаша за причастие даде тогава отец Натанаил, а ти даде иконите...Питаш ме за стенописите рисувани са от заграфи баща и син от Троян. На двата прозореца са изписани дарителите...”



    Материалът е част от книгата на Камелия Мирчева "За Лесидрен и лесидренци"

  • Надбягване с времето



    http://kamimircheva.webs.com/bgstories/nadbiag...

    В крясъците и мълчанието,
    в изгревите и залезите на живота си,
    всеки човек трябва да извърви
    предопределения за него Път.
    И дали неуспешно ще се надбягва с времето
    в лутане и търсене на себе си,
    дали ще крачи уверено и смело по него,
    дали ще се влачи бавно и мъчително,
    дали ще върви по него сам,
    или ще намери някой,
    с когото да го сподели
    зависи единствено и само от
    готовността му да тръгне.

    К.Мирчева

    НАДБЯГВАНЕ С ВРЕМЕТО – родова история или сага за смисъла на живота

    Преди повече от година бях чела незавършения тогава роман, и вече знаех последователността на събитията, когато Камелия Мирчева ме помоли да редактирам текста. Приех с удоволствие, предчувствайки приятните мигове, които щях да прекарам, четейки романа. Впуснах сe в едно пътуване през историята, през изгревите и залезите на живота, през политическите безумия на един народ, откривайки психологията на няколко поколения и единствената им цел – да открият смисъла на живота, но и да съхранят нишката на паметта...Въпреки изричното уточнение на авторката, че всички лица и събития са плод единствено на въображението й, четях романа с детинско доверие. В някои моменти се хванах, че чета текста толкова задълбочено, завладяна от чувствата на героите и въобще не виждах граматиката и пунктwацията. Действията се вплитаха, без да натежават, фактологическите данни отразяваха действителността в различни епохи. Сякаш три паралелни свята се преплитаха, за да се надбягат с времето, и да достигнат една и съща цел:
    - света на преданията и легендите, на един странен сън и една пещера, на онази тънка нишка на паметта, която се предава от баща на син, от дядо на внук, за да достигне през поколенията до последния оцелял, и да възроди рода,
    - света на суровата действителност в малка България, на политическите абсурди, но и на могъществото на семейството. Свят, в който майките имат време да прегърнат децата си. Свят, в който хората се обичат и уважават.
    - Света на Емили Хамилтън, толкова различен свят зад океана, и в същото време толкова близък до нас с нейната чувствителност и прямота, откровеност и безразсъдство – да извърви определения за нея Път...
    ...В крясъците и мълчанията, в изгревите и залезите..Невероятна народопсихология, преплетена с красотата на природата и на човешката душа. На героите им трябва време, за да открият истинската си същност и да решат какво да правят с живота си. Богатството не значи нищо – то се печели и се губи. Това, което има значение е паметта. Родовата памет. И избора. Избора да оценим простите неща, да уловим щастието, което винаги е около нас.Дали в живота на човека всичко е предопределено? Задавайки си хиляди въпроси, с облекчение откривах отговорите и си давах сметка за много неща – за миналото, за настоящето, за бъдещето. Сега имам смелост да повярвам, че животът може да бъде прекрасен – в България, или зад океана, далеч от нея.Затворих последната страница на романа с усещането, че съм се завърнала у дома. «Надбягване с времето» беше оставил неотразим отпечатък в съзнанието ми. А може би това е по-скоро надбягване със самите себе си?
    Сърдечно благодаря на Камелия Мирчева за невероятното изживяване и на добър час на романа «Надбягване с времето»!

    Райна Недялкова
    15 Октомври 2009 г.
    Чикаго



    [b] И НЯКОЛКО ДУМИ ОТ АВТОРА
    [/b]

    Тази книга включва три творби: романа „Надбягване с времето”, сборникът с разкази „Танцът на мислите” и една приказка от минало за бъдеще време „Посланието на пеещата вода”.
    Романът писах и преработвах доста години. Към почти завършения ръкопис се връщах отново през 1995г., а през 2007г. след много редакции и корекции се спрях на окончателния му вариант, които публикувам в книгата.
    В „Танцът на мислите” са включени 18 разказа, писани през периода между 1990 и 2008 г.
    Към тези творби прибавих и приказката.
    На пръв поглед тези три книги изглеждат много различни и несъвместими, но това е така само в жанрово отношение.
    За мен ЧОВЕКЪТ е Вселена, сфинкс с усмивката на Мона Лиза, който живее и интерпретира собственият си свят.
    И животът му може да бъде едно невероятно приключение, спокойно пътуване или кошмар. Това зависи от самия него, от неговите чувства, мисли, амбиции или липса на такива, реализирани идеи и желания, от това как приема събитията, които му поднася живота и от способността му да обича и от готовността му да позволи да бъде обичан.
    Има въпроси, които рано или късно всеки човек, изправен през себе си и пред собствената си съвест си задава. И получава отговорите си за личният избор и последиците от него, за любовта и смисъла на живота, за пропуснатите възможности, за мечтите и реализацията, за казаните и не казани думи и за цената, която е платил, когато е постъпил по един или друг начин.
    В животът на всеки човек има по един невидим пясъчен часовник, който отмерва безвъзвратно изтичащото, предопределено за него време.
    То отлита, паралелно с въпросите и търсенето на отговори, с болката и щастието, с успехите и неуспехите, с постиженията и провалите, с радостта и омразата, с гнева и отчаянието, с желанията и начините за тяхното постигане.
    Посвещавам тази книга на сина ми с много обич и с единственото пожелание дори когато се надбягва с времето да се радва на живота и да не забравя, че въпреки липсата на рационално обяснение чудесата все пак съществуват.

    Камелия Мирчева

    20.10.2009г.
    гр.Стара Загора


    P.S. Скъпи приятели,
    Книгата ми "Надбягване с времето" беше издадена на хартиен носител в един съвсем, ама наистина съвсем ограничен тираж. Благодарение на Алекс Болдин, автор на сайта "Българските разкази" http://bgstories.athost.net/knigi.htm книгата ми може да достигне до повече читатели.
    Нейният електронен вариант може да видите на
    http://kamimircheva.webs.com/bgstories/nadbiag...
    Алеск, благодаря ти. Благодарности изказвам и на Райна Недялкова и Ина Крейн, които отделиха от времето си за да направят рецензиите.

    Камелия Мирчева
    24.02.2010

« ... 5 6 7 8 9 ...